От едно известно време (3 години) с Оги, който ми е приятел от детство, а също и парашутист с много опит, се канeхме да направим нещо интересно с тандема (парапланер за двама). Оги искаше да види повече от летенето с парапланер, а аз исках да направя нещо малко по-различно от това, което до меомента съм правил (Емона-Ком, Ком-Морето). Предвид ограничението, което имаме с времето заради семейства, работа и т.н. постепенно стигнах до идеята да направим Ходене+ летене (Hike adn Fly), но предвид гореизброените реших да е максимално наситено, коетосъобразено с условията,които имаме, за мен означава – Централен Балкан. Този район, освен че приемам за част от моя дом, е и най-масивният, с най-големите дерета, най-острите била, на-високите върхове в Стара Планина. Летял съм много над него и въпреки това не мога да се наситя на гледките му.
Тандема беше моето предизвикателство – регулярно ползвам тандема за полети в района и кратки прелети (10-15 км.) но това, което ни предстоеше предполагаше истински дълги полети, при това с неизвестни места за кацане (а тандема е тежък и изисква по-различни умения от соло крилото, ако се налага да се „приземиш в цел“), както и с вероятно непознати места за излитане.
И така… направихме една предварителна среща с Оги, в която комбинирахме всичкия багаж в две раници за носене. Взехме си чували,бивачно фолио, дрехи,храна,челник,външни батерии, камера…всичко без палатка. Прогнозите бяха добри и смятахме,че ще преживеем и без нея.
Ден 1
Майката на Оги ни закара до „изходната точка“- с. Долно Изворово. Стоварихме раниците, разпънахме щеките, проверихме за последно всичко и поехме пеша нагоре към мястото, от което често летим и наричаме Саръяр ( вр. Жълти бряг ). Поехме с леко темпо. Багажът ни тежеше около 18 кг всяка раница. Имахме достатъчно време да се качим, а сили и енергия трябва да се пестят в такива начинания. Качихме се малко по-бавно от обикновено. Времето изглеждаше добре – слънце, вятър с подходяща посока, но беше още 11:30. Реших да изчакаме, за да бъдат условията по-силни и да ни осигурят по-дълъг полет ( защото ако не летим ще трябва да ходим:) ) . След час облаците засенчиха. Все пак реших да опитаме. Закачихме се и излетяхме. Хванахме добро качване и започнахме да набираме височина. За съжаление нямах уред, който да ми показва скорост,височина,пропадане, а това ми създаваше дискомфорт. Тъкмо беше приключило състезанието Rose Valley XC и се бях напаснал добре с уреда, а сега се налагаше да летя без него, при това без други пилоти наоколо, което щеше да направи полета ми по-труден. Както и да е – набрах прилична височина, но усещах, че времето започва да се влошава. Погледнах на запад- почти всичко беше в сянка,а над Калофер вече валеше. Реших,че нямаме голяма перспектива, ако тръгнем на прелет право към валящият дъжд. Трудно решение е да се откажеш, но все пак реших- приземяваме се на старта, от който излетяхме. Речено-сторено – след 10 муинути бяхме на меката трева на старта и наблюдавахме как цялата долина на запад се „запуши“. Бях доволен от решението си, въпреки,че бях наясно,че в този ден няма да направим нито метър прогрес по маршрута. Спомних си как преди години, правейки първото Емона- Ком бях в ситуация, в която ходих 6-7 часа, а накрая направих незначителкен прелет. Бях решил,че това е най-объркания ден от всички, а се оказа,че в този ден всичко се беше подредило така,че следващият ден да е перфектен.
Скатахме екипировката и полегнахме на тази прекрасна поляна. Лежахме и гледахме движението на облаците, слушахме музика и усетихме първите капки дъжд. Бивачното фолио може да те опази сух, ако достатъчно добре успееш да увиеш себе си и багажа, за да не бъде издухано от явятъра:). Дъжда премина, а Оги се сети за свой приятел, живеещ в селото под нас. След кратък разговор с него и още час любувайки се на гледката, пристигна въпросното момче и ни донесе топла вечеря. Дали пък ни беше зле :) ?! Денят бавно премина в нощ, а пред нас се появиха безбройните светлинки от населените места. Избрахме си място за спане под единствената брезичка на тази поляна.
Ден 2
Събудихме се рано от слънчевата светлина. Денят беше ясен, а прогнозите добри. Закусихме, прегрупирахме бахажа за полетен режим спрямо недостатъците, които забелязах вчера и най-важното – приспособих телефонът си така,че да го виждам по време на полет, а това щеше максималнно да доближи полета с тандема до полета със соло крилото в условия на прелет.
Небето оново се покри с високи облаци, но въпреки това реших, че днес ще поемем в посоката. Излетяхме в 11:50. Бързо набрахме височина, а вятъра се оказа с перфектната сила и посока. След първата набрана термика директно пуснахме на запад. Летяхме бързо, без пропадане. Условията сякаш започваха да се подобряват. Появиха се първите мъгели, трудно забележими на фона на високите облаци, които покриваха цялото небе. Беше странно, но „работеше“ добре. Минахме покрай Бузлуджа, Шипка, Узана и хоп – мощно низходящо ни доведе до 100 метра над терена, източно от с.Скобелево. Все пак се появи някакво вдигане. Захапах го стръвно и не пусках (защото иначе ни чакаше ходене). Бавно и мъчително набрахме височина, минахме покрай х. Соколна и се закачихме за масива на Триглав. Упоритостта ни беше възнаградена- последваха няколко мощни термики, преминахме Джендема и вече бяхме на Равнец. Там отново попаднахме в „дупка“. Никакви термики, но въпреки това се опитвах да изстисквам всичко ,което намеря. Летейки близо до терена успяхме да стигнем точно до Манастирската поляна в Сопот. Каква радост – за пръв път правя прелет с тандема до Сопот, а там ни посрещнаха познати лица, приятели и Камен от Стара Загора, който беше с караванката си. Вечерта хапнахме свежа салата в приятна компания, разпънахме си спалните чували отново на открито и се отдадохме на заслужен сън.
Ден 3
Отново станахме рано, закусихме леко и поехме пеша нагоре по пътеката, която виеше под лифта и водеше до поляната за излитане. Очакваше ни познат старт и много пилоти във въздуха, което щеше да улесни летенето.
Уви – поседяхме доста на старта и наблюдавахме как никой не се набира достатъчно високо (както обикновено на този старт). Условията бяха супер слаби и „измъчени“, а на нас ни предстоеше да прелитане през следващият триков район – Беклемето и вр.Вежен.
Излетяхме около 12ч. Набрахме до 1900мнв. и реших,че условията все пак не са толкова зле. 10 минути по-късно бяхме в мощни низходящо, което ме принуди да изляза в равнината. Отново бяхме на 100 метра над терена. Този път мислех,че няма да ни се размине кацането. Все пак изострих максимално сетивата си. ‘Бълбукахме“ с тандема в някакви балончета, наблюдавахме как посоката на вятъра се сменя постоянно и знаех, че вероятно някъде наоколо има термика. В крайна сметка упоритостта отново беше възнаградена. Намерихме някаква слаба, но постоянна термика, която ни даде някаква височина, веднага след нея отново бяхме в силно низходящо…и така още 2 пъти- измъчени термики и силни низходящи. Тези ни мъки бяха възнаградени със съвместно въртене на термиката с голяма граблива птица (може би орел, но не съм сигурен), който освен, че ми показа термиката, въртя с нас доста време, след което във формацията ни се присъедини и един щъркел, който започна да атакува орела. Никога не бях виждал такова нещо, Оги също. Щъркел да напада Орел?!
Междувременно си мислех как никога не съм прелитал в тази посока, право през равнината, където бях в момента…та и с тандем. Гледахме и как едно крило дълго „стържеше“ по склоновете под Беклемето, но безуспешно.
Камен, който междувременно беше излетял преди нас , вече беше на Клисура, но с почти никаква височина. Не след дълго разбрахме,че се е приземил.
Пристигнахме над с.Розино и се залепих за склоновете, където хванахме мощна термика, която ни отвори „вратата“ към Вежен. Тук трябваше да взема решение – да навляза ли навътре към билото или да се опитам да мина пред планината (където Камен се приземи). Реших да навляза на вътре, но започна бързо топене на височината , което ясно ми подсказа, че ако не хвана следваща термика ще трябва да се приземявам с тандема някъде по склоновете. След няколко минути бяхме толкова ниско, че започнах да правя разчет за кацане, на едно малко било, заобиколено от дере от юг и гора от север. Буквално на последният завой и на няколко метра от земята усетих стабилно вдигане. Реших- ще опитам, пък каквото стане. И без това кацането нямаше да е никак лесно. Оказа се, че и този път късмета е на страната на смелите. Отново набрахме височина, така че да си поемем глътка въздух… но не за дълго, след още няколко минути бяхме отново на заход за кацане и този път нямаше как да ни се размине. Приземихме се меко, на 15 метра от няколко сърни (включително бебе сърничка), които явно така изненадахме, че бебето-сърна за малко не дойде при нас .
Бяхме доволни- ето това вече беше истинско приключение. Беше 13:45 а ние бяхме на 1705мнв. Знаех, че времето ще се влоши и че следващият ден нямаше да става за летене. Това означаваше – по един или друг начин трябваше да се доберем до цивилизация до края на денят. Сметнах, че имаме достатъчно време от деня и около 500 м. денивелация да се изкачим до вр.Вежен, от който се надявах да можем да излетим. Тръгнахме отново нагоре и наблюдавахме, как на югозапад от нас се разви голям Кумулонимбус, който за щастие се движеше на североизток и беше далеч от нас.
Изкатерихме се до билото, а там вятъра беше доста силен. Не бих правил опит да излетя в такъв, поради което си помислих, колко вълнуващо би било да се спи на открито на вр. Вежен…само, че според прогнозите тази вечер нямаше да е никак удачна за това. Продължихме към върха и сякаш на моменти вятъра отслабваше. Това ми даде надежда и тъкмо когато си набелязах място ,което да огледам за излитане – видяхме крило, което мина на километър южно от нас. Разпознах крилото на Ники Велев. Определено времето ставаше за летене. Мястото, което набелязах беше добро. Взехме решение за полет и бързо се приготвихме. След минути вече се носехме по южните склонове под вр. Вежен с добра скорост. Не пропуснахме да се наслаждаваме на тази могъща планина. Междувременно плъзнахме към равнината , където намерих и една силна термика. Набрахме достатъчно височина и бях сигурен, че ще постигнем целта, Последва дълъг „глайд“ към Златица и с. Църквище, където пристигнахме с достатъчно височина за лека акробатика :)
Избрахме чиста поляна за приземяване и вече мислехме дали да кацнем по-близо до ЖП гарата или по-скоро до пътя. Избрахме пътя от Златица към с. Църквище. Приземихме се меко и бяхме щастливи. И тъкмо се преместихме под най-близката сянка, когато преминаваща кола рязко намали и спря. Оказа се един от местните пилоти – Жоро Джамяров, който пък беше рожденик и отиваше да празнува. Щем не щем – отиваме на рожденият му ден! :) Какъв по-добър завършек на приключението?! А на рождения ден – още летящи приятели! Колко готино!!! Но пък трябваше да се прибираме бавно към родният ни град. Тук се включи друг парапланерист- Румбата Жеков, който ни предложи автомобила си, с който да пътуваме до Сопот, а той щеше да дойде на следващият ден, за да лети там и да си го вземе. Може ли да се нагласят нещата по-добре?! Не мисля ! :)
И така двамата с Оги, бавничко се придвижвахме по живописния подбалкански път към Сопот, където отново останахме до караванката на Камен, отново посрещнати с вкусна салата. За да не изневерим на приключението отново, легнахме да спим на открито, а през нощта се изви такава буря, която недвусмислено ни каза „Прибрахте се точно на време!“
Ако обичаш приключенията и не спираш да се предизвикваш, участвай в конкурса:
