Коя е жената, която извоюва правото на нежния пол да участва в маратони?
До 1972 година жени не са имали право да бягат маратони (42,195 км). Заради разбирането, че имат крехка физика, им е било позволено да се състезават на дистанции едва до 800 метра.
Първата жена, която завършва Бостънския маратон официално, със състезателен номер, е Катрин Суитцер. Заради забраната тя се записва с инициали К. В. Суитцер и така не става ясно, че е жена. Преди нея се осмелява Роберта Боби Гиб, но бяга без номер и без да участва в класирането.
Маратонът е на 19 април 1967 година. Когато организаторът Джок Семпъл разбира, че на трасето бяга жена, той се втурва ожесточено и опитва да я спре, дърпайки номера ѝ и нея самата, в опит да я извади от трасето.
В онзи мразовит ден Катрин превъзмогва студа и негативните емоции, за да извоюва правото на жените да бягат маратони.
Тя пресича финалната линия след 4 часа и 20 минути и става първата жена, финиширала маратона с номер на гърдите.
Снимките от инцидента добиват огромна популярност в света и имат широк отзвук.
През следващите години Катрин, заедно с други жени бегачи, се опитват да убедят асоциацията да допуска жени в състезанията на маратонската дистанция. Постигат го едва 5 години по-късно, през 1972 година.
Катрин, едва 19-годишна през 1967 г., се превръща в символ, без да е подозирала, че ще стане така. Да, знаела е какво иска да докаже и не се е пречупила нито когато организаторът я връхлита в гръб, нито след като, заради изгубената в схватката с него ръкавица, лявата ѝ ръка измръзва от студа, нито когато, заради протритите ѝ ходила, обувките ѝ подгизват в кръв. Не се пречупва и от емоционалната болка, когато приятелят ѝ я обвинява, че заради нейната „глупава“ идея, няма да може да участва в елитни състезания.
Суитцер основава организацията 261 Fearless като част от каузата, на която се посвещава, в подкрепа на състезателките от женски пол, подпомагайки ги да постигат своите цели. 261 Fearless е международна неправителствена организация, която обединява и дава увереност на жените по света, чрез създаване на клубове по бягане, осъществяване на образователни инициативи и събития.
Вижте още: Първата жена авиатор, стигнала до Австралия
Вдъхновяващата история на Катрин Суитцер
Тя е 19-годишна студентка по журналистика в университета в Сиракуза, Ню Йорк и тъй като там, както и никъде другаде, няма женски отбор по бягане, започва да тренира неофициално с мъжкия отбор по крос-кънтри. 50-годишният Арни тренира отбора от години. Освен университетският пощальон, той е и ветеран от 15 Бостънски маратона.
В книгата „Marathon Woman“ Катрин споделя, че треньорът ѝ бил развълнуван да види жена да излезе да тича и я взима бавно под крилото си да я обучава. По време на 8-километрово бягане по тъмно, в снежна буря в средата на декември 1966 г., Катрин води ожесточен спор със своя „иначе любезен възрастен треньор“, Арни Бригс.
„Никоя жена не може да бяга Бостънския маратон“, изстрелял Арни.
„Защо не? Бягам по 10 мили на вечер?!“ – отговаря му опърничавата Катрин.
Стигат до компромис и треньорът заявява: „Ако пробягаш разстоянието на тренировка, ще съм първият, който ще те заведе в Бостън.“ Това било достатъчно за Катрин да се амбицира и приключва тренировката „ухилена“ и устремена към новата цел.
Три седмици преди маратона двамата с треньора ѝ пробягват 42 километра. За да се чувстват допълнително уверени, Катрин настоява да завъртят още едно кръгче от 8 км. Арни продължава с нея неохотно, а след 50-ия километър се свлича пребледнял на земята.
Вижте още: Юнко Табей – първата жена, изкачила Еверест
Решено – платено
На следващия ден Арни отива в общежитието и настоява Катрин да се запише за маратона. Тъй като смята за нередно да бяга без регистрация, проверяват правилника и формуляра за участие и забелязват, че няма нищо за пола на участника.
Катрин попълва формуляра, добавя 3 долара в брой за входна такса, подписва се, както винаги: „K.V. Switzer” и отива си извади медицински сертификат. По онова време маратонът не изисква квалификационни времена. Изпращат документите и парите по пощата.
Две седмици по-късно приятелят на Катрин, тежащ 106 кг, бивш играч на американски футбол и състезател от националния отбор по хвърляне на чук, известен като Големия Том Милър, обявява, че също ще участва в Бостън. Нещо повече, убеден е, че няма нужда да тренира, защото „ако момиче може да бяга маратон, и аз мога да бягам маратон“. След това и Джон Леонард от университетския отбор по крос-кънтри също решава да се присъедини и така сформират един малък отбор за маратона.
През 1967 г. Бостънският маратон се провежда в сряда, 19 април, Денят на патриотите в щата Масачузетс. Маратонът е станал част от Деня на патриотите през 1897 г., годината след възобновяването на Олимпийските игри в Атина, когато атлети се завръщат от Гърция и разказват за ново романтично събитие, наречено маратон, разказва Катрин и споделя, че част от това, което прави Бостънския маратон специален за нея, е историческото му значение.
Нямах представа, че ще стана част от тази история. Не участвах в Бостън, за да доказвам нещо. Бях просто дете, което искаше да пробяга първия си маратон.
Бостън
Групата е посрещната от смразяващо студено и дъждовно време. Минават трасето с автомобил, а Катрин ще коментира после: „Напълно деморализиращо е да видиш колко дълги са всъщност 26 мили“. От стаята си в хотела тя се обажда вкъщи:
Първо трябваше да обясня какво е маратон, а след това защо съм в Бостън, завършвайки с: За мен е важно да завърша състезанието.
Баща ѝ знае, че не би се впуснала неподготвена в нещо сериозно и че, ако звучи неуверена, то наистина е тежко. Тогава тя чува от него точните думи:
По дяволите, хлапе, можеш да го направиш. Ти си здрава, тренирала си, ще се справиш страхотно!
Денят „Х“
Бостънският маратон започва по обяд и бегачите от Сиракуза поспиват до късно, а после похапват добре, за да имат достатъчно гориво, защото навън ги очаква леден дъжд, суграшица и вятър.
Така че ядохме всичко: бекон, яйца, палачинки, сок, кафе, мляко, допълнителни препечени филийки.
Катрин не се притеснява от времето, защото пет месеца се е подготвяла при такива условия. Ядосва я това, че няма да изглежда женствено в току-що изгладените къси панталони и горнище в бордо. Налага се да облече развлечен анцуг от плътна материя. Все пак тя се гримира и слага златни обици. Том пристига в стаята и ѝ обяснява как да залепи таблетки декстроза за ръкавицата си, а тя дори не знае какво е декстроза и защо ще ѝ е нужна.
Вижте още: С кауза: Гари Маккий пробяга 365 маратона и събра 1 милион паунда за благотворителност
741 души има в стартовия списък, а „К. Switzer” е под номер 261. Катрин закача двата стартови номера, един на гърдите и втори на гърба, на топлия си суитчър.
Момичето не остава незабелязано от другите бегачи, докато загряват преди старта. Освен окуражителните погледи, получава и подвиквания: „Хей! Ще изминеш ли цялото трасе?“ „Боже, страхотно е да видя момиче тук!“, „Може ли да ми дадеш няколко съвета, за да накарам жена ми да бяга?“. Наистина се почувствах добре дошла, споделя тя.
Катрин минава успешно проверката на номерата, без да бъде забелязана от организаторите. Подреждат се на старта и после пистолетът гръмва.
Бостън винаги е бил Мека за бегачите. Сега аз също бях един от помазаните поклонници.
Първите няколко километра изминават в добро настроение. „Том тичаше с изпъчени гърди и дори Арни подскачаше, беше хубаво да се види“.
След шестия километър избутват всички отдясно, за да минат камион и автобусът с пресата. Фотографите ги снимат, обзети от вълнение, че виждат момиче сред тълпата бягащи. Групичката от Сиракуза също е въодушевена: „Всички започнахме да се смеем и да махаме, това беше нашият момент „Здравей-мамо!-във-вечерните-новини“ и беше забавно.“
Вижте още: 200 х 50 км: феноменалният рекорд на Кандис Бърт
Разпозната и преследвана
Само малко след това мъж „с палто и филцова шапка“ по средата на пътя размахва пръст към нея, посяга към ръката ѝ и успява само да свали ръкавицата ѝ. Катрин решава, че е луд зрител, но после забелязва знака на организаторите.
„Миг по-късно чух стържещия шум от кожени обувки, които се приближаваха бързо зад мен – чужд и тревожен звук сред приглушеното тропане на маратонки с гумени подметки. Когато бегач чуе такъв шум, това обикновено е опасно – като да чуеш кучешки лапи по тротоара.“
Инстинктивно извъртях бързо глава и се вгледах право в най-злобното лице, което някога съм виждала.
„Огромен мъж, с оголени зъби беше готов да се нахвърли и преди да успея да реагирам, той ме сграбчи за рамото и ме издърпа назад, крещейки: „Махни се, по дяволите, от моето състезание и ми дай тези номера!“ – продължава разказа си Катрин.
Мъжът прави опити да откъсне номерата от екипа на Катрин. Тя успява да се отдръпне някак, а в това време дребничкият Арни удря мъжа и се опитва да го отблъсне, викайки: „Остави я на мира, Джок. Обучих я, тя е добре, оставете я!“ Върху треньора се стоварват викове и удари.
Вижте: Beyond the Ultimate: ултрамаратоните, посветени на дивата природа
Въздухът е нажежен, чува се щракащото жужене на фотоапарати с моторно задвижване, оператор изкрещява нещо. „Никога не бях изпитвала такъв срам и страх. Никога не съм била малтретирана, никога дори не съм била напляскана като дете и физическата сила и бързината на атаката ме зашеметиха.“ – разказва Катрин. В нейна защита се впуска и Големият Том и натрапникът пада на земята. „Убихме този Джок и ще идем в затвора“, си мисли обърканото момиче.
Всички наоколо викат. Чува се как журналистите в камиона зад тях викат на шофьора да ускори.
Джок Семпъл се оказва мениджър на състезанието. Катрин е уплашена, чувства се унизена. В главата ѝ се върти мисълта за отказване.
Знаех, че ако се откажа, никой никога няма да повярва, че жените имат способността да пробягат 42 километра.
„Ако се откажа, това ще върне женския спорт назад, много назад, вместо напред. Ако се откажа, Джок Семпъл и всички онези като него ще спечелят. Моят страх и унижение се превърнаха в гняв.“ – споделя в книгата Катрин Суитцер.
После камионът с фотографите ги застига и върху нея се изсипват въпроси от типа „Какво се опитваш да докажеш?“ и „Кога ще се откажеш?“ Младото момиче отговаря твърдо, че просто иска да бяга, но представителите на пресата не ѝ вярват и остават наблизо, за да документират отказването ѝ. „Това ме направи още по-решителна. Всъщност това ме вбеси“, споделя Катрин.
Продължавай
В крайна сметка и появилият се отново Джок, и репортерите се отказват да ги следват, а те продължават да бягат, мокри под валящия сняг. „Арни, каквото и да става, трябва да завърша това състезание. Дори и ти да не можеш, аз трябва – дори на ръце и колене. Ако не завърша, хората ще кажат, че жените не могат да го направят и ще кажат, че правя това само за реклама или нещо подобно.“ – казва на треньора си.
„Е, първото нещо е да намалиш темпото“, съветва Арни. Но видимо успокояващата се атмосфера е разрушена от внезапното избухване на Том: „Вкарваш ме във всякакви неприятности! Ударих служител и сега ще бъда изгонен от AAU.“ – атлетът се притеснява, че няма да може да се състезава на Олимпийските игри в хвърлянето на чук.
Катрин се чувства тъжна, но и ядосана. След размяна на още реплики, сред които Том ѝ казва, че е много бавна, той изтръгва номерата си, разкъса ги и излита напред.
„Не можах да се сдържа. Чувствах се толкова засрамена, че плачех. Том ми казваше, че бездарник като мен беше изтрил олимпийската мечта от живота му.“
Остават още 32 километра, а Катрин вече е емоционално смазана, навежда глава и полага усилия да се събере и да продължи с Арни, Джон.
Вижте още: Лекси Алфорд: най-младата жена, превъртяла картата на света
На страниците на „Marathon Woman“ Катрин разсъждава: „Разстоянието, както винаги, ми даде време да помисля и разсея гнева ми. Джок Семпъл не ме прие насериозно и затова ме нападна. Чудех се защо други жени не бягат, мислейки си, че просто не са го разбрали. Чакай малко, може би са повярвали на всички тези стари митове, че бягането разрушава репродуктивните ти органи и това ги е изплашило, защото не са знаели по-добре и никой не им е дал възможност да опровергаят тази глупост. Моите родители и Арни ми бяха дали този шанс и ми стана ясно, че в крайна сметка не съм специална, просто късметлийка. Мисълта ми продължи: Причината, поради която няма междуучилищни спортове за жени в големите университети, няма стипендии, парични награди или всякакви състезания, по-дълги от 800 метра, е, че жените нямат възможност да докажат, че искат тези неща. Ако можеха просто да участват, щяха да почувстват силата и постижението, и ситуацията щеше да се промени. След случилото се днес се почувствах отговорна да създам тези възможности. Чувствах се въодушевена, сякаш бях направила голямо откритие. Всъщност бях.“
Ф И Н А Л
Катрин, Арни и Джон най-сетне стигат финала, където има около дузина подгизнали души, никой от които не им ръкопляска. Някои са от организаторите и им намятат армейски одеяла. Останалите са раздразнени репортери, които е трябвало да ги чакат 4 часа и 20 минути, за да финишират.
Мога да кажа, че се чувстваха възмутени, че трябва да отразяват представянето на момиче. Като студентка по журналистика това ме забавляваше най-много. Представете си, че сте голям спортен репортер и вашият редактор ви казва да изчакате момичето.
Към нея са изстрелвани агресивно въпроси: „Какво те накара да го направиш?“ (Обичам да тичам, колкото по-дълго, толкова по-добре.) „О, хайде, защо Бостън, защо трябва да носиш номера?“ (Жените също заслужават да бягат. Равни права и всичко това, нали знаете.) „Ще се върнеш ли да бягаш отново?“ (Да.) „Ще забранят вашия клуб.“ (Тогава ще променим името на нашия клуб.) „Вие суфражетка ли сте?“ (А? Мислех, че сме получили правото да гласуваме през 1920 г.!)
Краката на Катрин са в окаяно състояние. „Когато си събух обувките, докторът едва не припадна. Чорапите ми бяха напоени с кръв.“ След лекарската намеса, без да може да обуе обувките си, момичето издърпва чорапите върху превръзките и закуцуква към зоната на финалната линия, където Арни и Джон чакат Том. Големият Том пристига след повече от час, залитайки зад ъгъла.
Колелото на съдбата се обръща
Прекарват вечерта в приповдигнато настроение, а в 22 часа поемат пътуване обратно до Сиракуза. Около 1 часа сутринта спират в Олбъни за бензин и кафе.
„В ресторанта имаше само един мъж, който седеше на U-образния плот и четеше вестник. Седнахме отсреща, треперейки, когато очите ми се заковаха върху вестника на мъжа. „Боже мой!“ – извиках и се затичах към него, бърборейки: „Извинете, сър, моля, позволете ми да погледна вашия вестник!“ – Бях толкова обезумяла, че той го бутна към мен, сякаш беше запален.“
По цялата първа и последна страница има техни снимки. Със затаен дъх разглеждат страница след страница. „Навсякъде имаше момиче, което тичаше, момиче, което беше нападнато, момиче, което беше спасено от приятел, щастливо раздърпано момиче с окървавени чорапи на финала. Кога бяха правили толкова много снимки? Подадох на човека неговия вестник, но той отвърна: „О, моля те, настоявам, запази го!“ – спомня си Катрин.
Пътуването им към Сиракуза продължава без никаква опасност някой да заспи зад волана. Момчетата са в рая и звучат като петли в двор, споделя Катрин. Въпреки, че се смее на шегите им, постепенно тя се отдава на тихо размишление:
Влязох в различен живот. За момчетата това беше еднократно събитие, но знаех, че е много повече от това. Много повече.
Това, което Катрин дръзва да направи преобръща както нейния живот, така и живота на хиляди жени. Историята на това вдъхновяващо постижение може да видите във видео материала: