Енчо Петков – една легенда, която диктуваше модата в българския алпинизъм през 50-60 и 70-те години на миналия век

Доц. Сандю Бешев разказва за живота на легендарния български алпинист

0
 

Сподели

Shares
Енчо Петков
Енчо Петков (снимка: архив на доц. Сандю Бешев)

Не, не се страхувам да го нарека легенда. Защото още от 1950 г., та до края на 1980-та, когато в България се кажеше алпинизъм, това означаваше Енчо. Когато се споменеше неговото име, това означаваше алпинизъм.

Сега, колкото и редове да се напишат за него, все ще са малко и бледо, в сравнение с това, което той е направил за българския алпинизъм. И днес от дистанцията на времето смело мога да кажа, че, ако той не бе възпрепятстван да пътува свободно извън страната /брат му бе емигрирал в Италия/, то алпийските му постижения щяха да бъдат много по-големи и по-значими.

Роден на 6 февруари 1927 г. в гр. Плевен, Енчо Петков си извоюва едно от най-достойните места в историята на българския алпинизъм. Началото на алпийската му дейност започва от близките скали и пещери край гара Лакатник, а буйната му момчешка страст се укротява едва след като завършва един от първите курсове по алпинизъм през 1947 г. В тях той става отличник и такъв си остава до последната си алпийска проява.

Въпреки, че след години той в пъти бе надраснал своите учители, както по знания, така и по умения и възможности, Енчо винаги с благодарност е заявявал, че негови учители са Александър Белковски и Константин Саваджиев, които неотдавна представихме в нашата рубрика – Ветераните в българския алпинизъм.

Аврам Аврамов (малко по-високо,) Цанко Бангиев, в средата и Енчо, след изкачване на вр. Мижирги /4918 м/ 1961 г.
От ляво надясно: Аврам Аврамов (малко по-високо,) Цанко Бангиев, в средата и Енчо, след изкачване на вр. Мижирги /4918 м/ 1961 г. / снимка: Г. Атанасов

Няма да е пресилено ако споменем, че развитието на българския алпинизъм от 1947 до 1972 г. е неразривно свързано с неговото име. Той бе най-универсалният ни алпинист – изящен катерач в класическия алпинизъм, най-успешният ни състезател по времето, когато у нас се зароди скалното катерене. Да не говорим за височинния алпинизъм, където на 13 август 1967 г. неговият крак пръв от шестимата ни стъпи на 7134 метра. Първи български седемхилядник!

Негова е и най-голямата заслуга при внедряването и практикуването у нас на ски-ралито като състезателна дисциплина. И в четирите направления Енчо е бил образец за всеки, който се е докоснал до алпийското въже или ските. Здрав, силен и много разумен, той вдъхваше респект и сигурност с присъствието си при всяко изкачване, траверс, състезателно катерене или алпийско ски рали.

Осъществил е множество премиерни изкачвания по нашите планини както при летни, така и при зимни условия. Бил е многократен ръководител на републикански летни и зимни алпиниади и траверси. Неизменен ръководител е на армейските алпинисти, в продължение на повече от 30 години, където е подготвил редица елитни наши алпинисти.

Вижте още: Спомен за „Безенги-1961“: Експедицията, от която не се върнаха трима от най-добрите ни алпинисти

От пик Ленин 1967 г. – прави от ляво надясно: Енчо Петков, Георги Атанасов, Аврам Аврамов. Седнали: Ангел Петров, Евгени Христов и Сандю Бешев
От пик Ленин 1967 г. – прави от ляво надясно: Енчо Петков, Георги Атанасов, Аврам Аврамов. Седнали: Ангел Петров, Евгени Христов и Сандю Бешев /снимка: архив на доц. Сандю Бешев

Най-ревностният защитник бе и на скалното катерене през периода 1954 – 1958 г. В проведените през този период пет републикански първенства, той е неизменно сред първите. Републикански шампион е за 1954 и 1955 г. Участник е и в първата международна проява на нашите алпинисти, които през 1957 г. в Румъния завоюваха купата „Дружба”.

Енчо има редица изкачвания в Кавказ. На Елбрус е бил 5 пъти, Бил е между първите българи, стъпили на Казбек, Коштан-тау, Мижирги, Шхара, Домбай Улген. Участник е в първия опит за траверсиране на Безенгийската стена през 1961 г.

Енчо Петков
Енчо Петков (снимка: архив на доц. Сандю Бешев)

Неговата стихия обаче бяха най-високите върхове. Той пръв от българите стъпи на връх, извисил се над 7-те хиляди метра – пик Ленин /7134 м./ на 13 август 1967 г. После още един път бе на този връх и то само две години по-късно. През 1968 г. ръководи българската група на армейските алпинисти в експедицията им в Памир, където са изкачени два неизкачвани преди това върха, след това наречени – Шипка /6254 м./ и България /5666 м./. Участник е и в първото българско изкачване на първенеца на бившия СССР – вр. Комунизъм /7495 м./

Енчо Петков е първия българин, покрил нормите за майстор на спорта и под № 1 е удостоен с това високо звание на 15 юли 1954 г. Заслужил майстор на спорта е от 1967 г., оттогава е носител и държавното отличие „Народен орден на труда” – златен. Той е и един от първите ни заслужили треньори и заслужили деятел е на БТС. Многократно е бил избиран в ръководствата на РСА, РКА и БФА.

Ако за първите представени ветерани – Стефан Попов, Александър Белковски, Константин Саваджиев и Хелмут Брокс често се налагаше да ползвам архивни документи, при работата по техните биографии, то за Енчо до такива не се налагаше, защото съм негов съвременник. От 1953 до 1970 година заедно сме участвали на много алпийски прояви както у нас, така и в чужбина. И днес с гордост си спомням, че на първата регионална алпиниада на плевенските алпинисти „Кайлъка-1960” Енчо избра точно мен, младият по това време алпинист, за да прокараме първия алпийски маршрут по отвесните кайлъшки стени, опасали десния бряг на р. „Кайлъка”. И до днес този маршрут носи неговото име, а фактът, че самият маршрут има централно изложение и е със една прилична техническа сложност, го прави и днес желан от много алпинисти.

От ляво надясно – Аврам, с цигарата, Георги Атанасов, Виталий Абалаков /СССР/, най-добрият съветски алпинист, Енчо Петков с шарената риза и последен Сандю Бешев. 1961 г., след трагедията на Безенги, Абалаков ни успокоява
От ляво надясно – Аврам, с цигарата, Георги Атанасов, Виталий Абалаков /СССР/, най-добрият съветски алпинист, Енчо Петков с шарената риза и последен Сандю Бешев. 1961 г., след трагедията на Безенги, Абалаков ни успокоява / снимка: архив на доц. Сандю Бешев

Незабравими моменти ме свързват с Енчо и от първия опит за траверсиране на Безенгийската стена /1961 г./. 19 август! Паметна дата в летописа на българския алпинизъм. Към 10 часа от осем, останахме петима. Цанко, Данчо и Радко заплатиха скъпо за своето дръзновение. На 5200 м петимата стоим безмълвни. „Ами сега?!?”- някой тихо промълви. Енчо и Джиджи само за минутка спряха погледи един в други и категорично решиха:

Надолу по пътя на падането. Може би някъде тримата очакват нашата помощ?

Енчо Петков нощува на скалите при
„Когато слизахме по пътя на падането на тримата от Безенги, 1961 г. Така спряхме две нощи без палатки, защото няма как и къде да ги опънем. Една сутрин снимах Енчо как нощува между скалите.“ – текст и снимка: доц. Сандю Бешев

Енчо поведе напред по неизвестната скала и ледените прагове. Джиджи бе последен. Между двата останахме с Аврам и Валентин от Пятигорск. На Енчо разчитахме да избере най-безопасния път, но да бъде така, че нито за момент да не се отдалечаваме от улея, който за тримата бе съдбовен. Живота на четиримата пък бе в ръцете на Джиджи. Той трябваше да обери всички съоръжения, които Енчо поставяше по скалите. Единствен Джиджи трябваше да слиза без всякаква осигуровка… Три дни и две нощи на върховно усилие и някакви надежди. Уви! Съдбата на тримата бе жестока…

Вижте още: Проф. Георги Атанасов: Патриархът на българския алпинизъм

Енчо Петков
Енчо Петков /снимка: архив на доц. Сандю Бешев

Шест години по-късно /1967 г./ четиримата – Енчо, Джиджи, Аврам и аз, подсилени с още двама – Ангел Петров и Евгени Христов, се изправяме пред важна и много отговорна задача – първи български опит за 7-хиляден връх. На 13 август и шестимата българи развяваме родния трицвет. Петима от групата нямаме проблеми. Ръководителят ни Георги Атанасов обаче получава обилни сърбежи и обриви по цялото си тяло. Слизането му е проблематично. На свечеряване Енчо, Ангел, Аврам и моя милост се добираме до 6800 м, където разпъваме палатки. Джиджи и Евгени са далеч зад нас. Ако все пак успеят да стигнат до нашите палатки, то това ще бъде по тъмно и много рисковано…

Последната снимка на Енчо Петков
Последната снимка на Енчо Петков / архив. доц. Сандю Бешев

Енчо е категоричен и нарежда – Аврам, Ангел и Аз да слизаме до палатките на 5500 м, за да освободим място на 6800 м. Почти в тъмно Енчо тръгва отново нагоре. Джиджи се нуждае от помощ, която Евгени не е в състояние да му окаже. Това ще направи Енчо. Тогава нямахме днешните модерни комуникации помежду си, но все пак се разбрахме. Спахме поотделно – ние тримата на 5500 м, а другата тройка на 6800 м. Ден по-късно и шестимата се събираме на първи междинен лагер 4200 м.
Когато в полумрака забелязахме трима слизащи алпинисти не в колона, а в редица като Енчо и Евгени придържаха помежду тях едва движещият се Джиджи, разбрахме какво бе направил Енчо…

Енчо Петков със своя брат близнак Николай Петков и жена му певицата Лили Петкова, и Райчо Тодоров на Лаго Маджоре, 1977 г.
Енчо Петков, отляво, неговия брат близнак Николай Петков (отдясно) и жена му певицата Лили Петкова, и Райчо Тодоров (по средата) на Лаго Маджоре, 1977 г. (снимка: Архив на Райчо Тодоров)

Днес вече и него го няма, защото на 29 ноември 2011 г. след тежко боледуване и той се пренесе в другия свят. Името му и това, което той направи за българския алпинизъм, обаче никога няма да избледнее, а той ще си остане една от неговите легенди.

доц. Сандю Бешев

Вижте всички статии от поредицата: Ветераните в българския алпинизъм!

Сподели

Shares

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.