В дългогодишната история на българския алпинизъм много хора са вплели съдбите си с планините и най-вече с техните върхове. Изписването само на техните имена би представлявало един огромен телефонен указател, каквито помним от близкото и по-далечно минало…
На първите, които още през 20-те години на миналия век, са изоставили удобните туристически пътеки и са поели по по-прекия, но труден път към върховете, не са им стигнали силите, знанията и опита, но са прокарали пъртината. Обходили са района на Прекорек, както тогава са наричали района, на поредицата върхове. Преминали са ги първи /1926 г./ и са ги назовали Попова капа, Купените, Ловница, Злия зъб, Орловец, Петлите…
Получили малко повече самочувствие, през следващото десетилетие те отправят поглед и към отвесните им стени. Битката с тях е бавна, трудна, но когато има воля, успехите не закъсняват. Последователно се предават Злия зъб и Орловец от север и Еленин връх от юг. Много усилия влагат наши и чужди алпинисти с отвесната Североизточна стена на вр. Мальовица. Битката обаче печелят двама млади български алпинисти Константин Саваджиев от София и Георги Стоименов от Самоков. За епичната им битка и жизнения път на първия от двамата са и следващите редове. /За втория малко по-късно/.
За разлика от мнозина от тези, които прокарват пъртина в непознатата Рила, той не е роден в нейното подножие, а в столичния град, в който все още малко се говори за алпинизъм. Роден на 8 юли 1907 г., той прави първите си стъпки в планината още като ученик в близката Витоша. Още от малък Саваджиев се интересува от техниката, поради което се записва и завършва средното си образование в Софийския механотехникум, където получава първите си умения по шлосерство, ковачество, стругарство. Това обаче не го задоволява и той заминава за Белгия, където продължава образованието си в областта на машинното инженерство.
Завърнал се в България, младият специалист започва работа като конструктор в Софийската община, където работи до края на войната /1944г./. С алпинизъм се занимава още от 18-годишен, където посещава „лекциите” на Ото Бауер – германец, който работи у нас като словослагател в Държавната печатница. Поставям лекциите в кавички, тъй като познанията му за алпинизма са твърде оскъдни. Първите истински алпийски маршрути на Коце Саваджиев са на Комините и Резньовете, но скоро те не го задоволяват и пробва възможностите си на Лакатник, където скалите предлагат много по-високи изисквания към тези, които са дръзнали да мерят сили и умение с тях. Тук катеренето обаче изисква и ползването на клинове и карабинери, каквито у нас все още са непознати. За щастие точно по това време /1933 г./ Любен Радославов, който при завръщането си от Италия, където учи, донася първите истински алпийски клинове и карабинери у нас. /Виж: Хората, които поставиха началото на българския алпинизъм/. Снабдяването с тях, за нашите алпинисти, е трудно и скъпо, но за Коце Саваджиев не е никакъв проблем да започне производството на клинове. Нали това отчасти съвпада с науките, които той е изучавал още в Софийския механотехникум.
Един отдавнашен проблем на българските алпинисти е решен и то от младия специалист Константин Саваджиев. Снабдени с това крайно необходимо алпийско съоръжение, по скалите на Лакатник и Черепиш се прокарват множество трудни алпийски маршрути, като едни от най-техничните са дело на Коце в свръзка с различни партньори, от които най-вече на другия край на въжето му е младият самоковски алпинист Георги Стоименов. Тук именно през пролетта на 1934 г. инж. Йордан Кузманов и Георги Ценев забиват първите клинове по скалите на Искърското дефиле, а малко по-късно, през лятото, д-р Любен Телчаров, Пепи Енглиш и Мария Въжарова правят това и във високата планина, забивайки първия клин в гранитната снага на Северната стена на вр. Мальовица.
Вижте още: (Р)еволюция на планинарската екипировка
По същото време там горе на Рила един връх отбива атаките, не само на редица наши млади алпинисти, но и на и чужди светила в алпинизма. Проблемът е Североизточната стена на вр. Мальовица, известна още като „Черният триъгълник”. С нейните отвеси не се справят италиански, словенски, немски, австрийски алпинисти. Последен, който се връща от стената без да е преминал повече от 60 метра, е известният френси алпинист Раймонд Лайнингер, който я обявява за непревземаема….
Неуспехите не отчайват двамата млади български алпинисти – Коце Саваджиев и Георги Стоименов. Те не са правили опит за нейното изкачване. Не я познават в детайли, но подготовката, която имат от многобройните премиери по Витоша, Лакатник и Черепиш им дава достатъчен заряд, за да предприемат своя опит.
На 20 август 1938 г. двамата, съпроводени от верните си приятели Борис Чешмеджиев, Любомир Загоров и Владимир Лимончев, разпъват палатките си в основата на стената. В тежките си раници петимата са изнесли 120 железни клина марка „Саваджиев” и едно двойно 60-метрово въже, осигурено им от Куньо Чипев, донесено от чужбина лично за техния опит. За това толкова знаково и важно изкачване е писано много, поради което ще се спрем бегло и то най-вече чрез разказа на водача на кордето /свръзката/.
Още същия ден двамата алпинисти изнасят по стената част от тежкия си над 30 кг. инвентар, достигат на около 60 м. и се връщат, за да преспят в палатката, която са опънали в подножието на върха. На 22 август двамата бързо и без проблеми достигат до оставения предния ден инвентар. Нагоре обаче ги очаква напълно непознат път, тъй като нито един алпинист преди тях не е успял да премине над тази височина.
„Най-после, след 12-часова непосилна и непрекъсната борба със скалата, без хапка хляб и глътка вода, ние двамата стъпихме на една наклонена площадка, голяма колкото да седнем двамата. Тук, завързани о забит здраво в скалата клин, ние си отдъхнахме и унищожихме малкото храна и вода, що носехме. След още половинчасово катерене, точно в 19 ч. вечерта, стигнахме до един корниз 50 см широк и около 2 м дълъг. Тук именно избрахме място за пренощуване. Бяхме изкачили около 120 метра, а оставаха още толкова. За връщане назад беше абсолютно невъзможно.
Седнахме, като предварително се превързахме към скалата с два здраво забити масивни клина, като краката ни висяха навън от корниза. Започна мъчителното чакане. Минутите минаваха много бавно. От 20 ч. вечерта нататък нашите другари Чешмеджиев и Лимончев през всеки половин час ни съобщаваха точното време. Така вървеше до 12 ч. през нощта. Към 1,30 ч. ясното и звездно небе се помрачи от черни облаци, а малко след това започна да ръми.“ – разказва Коце Саваджиев.
Вижте: Защо Мальовица е символът на българския алпинизъм?
Двамата били съвсем леко облечени, дъждът ги намокрил. Тревожела ги и необходимостта на сутринта да продължат изкачването по мокра стена, защото връщането обратно въобще не влизало в техните планове… На зазоряване дъждът спира и те отново се заизкачват нагоре – мокри, жадни и гладни. Георги Стоименов поема водачеството, но малко преди да стигне до „Орловото гнездо”, той полита надолу. Пада от 5 метра направо върху якия гръб на Коце. Забитият в скалата клин се оказал здрав! Въжето издържало удара! Почиват малко. Успокояват се и Коце отново излиза напред. Малко над след това и той увисва на въжето, но бързо се оправя и продължава напред и нагоре.
В 14 часа на 23 август, след 44-часово изключително трудно и рисково катерене, двамата достигат върха, където ги очакват техните другари. Изключителен успех! Североизточната стена на Мальовица е победена от двама български алпинисти! Този успех намира широк отзвук сред туристическите и алпийските среди. Ласкави отзиви за него дават редица столични вестници – „Зора“, „Нови дни“, „Заря“, както и списанията „Български турист“ и „Млад турист“.
След изкачването на Мальовица двамата продължават още по-активно да се катерят и бродят по планините. В края на лятото на 1938 г. Коце Саваджиев конструира малка дървена къщичка, която заедно с партньора си от Мальовица Гошо Стоименов, Георги Ценев (Хаге) и Тодор Божков (Тарзан) монтират чрез железни скоби на 620 м н.в. високо на Лакатнишките скали, за да се вижда отдалеч. През 2000 година къщичката, която се е нуждаела от ремонт, е реконструирана от планинския спасителен отряд на гара Лакатник, като с малко е удължена и боядисана в червено. И ето вече толкова много години влаковите машинисти, преминавайки през гара Лакатник, надуват свирките, а пътниците излизат от купетата, за да се насладят на това творение и го запечатат за спомен в обективите на своите телефони.
А ето и една любопитна история от живота на Коце Саваджиев. На 23 август 1958 г., или точно 20 години по-късно, подпомогнат от Никола Корчев и Йордан Мачирски, Бай Коце отново преминава по пътя, трасиран от него преди толкова години. „Не, нямах никакво притеснение и с удоволствие приех предизвикателството. Та нали пред мен и след мен бяха двама от най-добрите ни катерачи. А и аз все още не се давах” – каза за любопитните журналисти легендата на българския алпинизъм. Човекът, който най-много е сторил вр. Мальовица да стане „Символ на българския алпинизъм”.
От 1940 г. Константин Саваджиев е активен доброволен член на ПСС, като 1942-1944 г. е и член на ръководството и, по спомените на Александър Белковски, е главен двигател на Службата. През 1943 година той конструира първата олекотена и разглобяема шейна за спасяване на пострадали в планината, която изработват с Георги Кючуков. Шейната се разглобява на 2 еднакви части по 12 кг. По същото време пак той организира група, с която се прави първата ски маркировка у нас – от Черни връх до Каменното здание.
През 1958 г., вече на 52-годишна възраст, Коце Саваджиев е включен в първата българска група, която посещава Кавказ, където заедно с цялата 19-членна група и той изкачва вр. Гумачи /3805 м/. За съжаление голямата му мечта да се изкачи и на Европейския първенец Елбрус /5642 м/, остава отново само голяма мечта. Дали от вълнение или от годините, кръвното му налягане се покачва и лекарите не му позволяват да тръгне към голямата си мечта…
Константин Саваджиев остава дълги години в алпийските среди и се радва на голяма популярност. Прокарва нови маршрути и обучава бъдещи алпинисти. Учител е на много от най-добрите наши алпинисти. За това, което е направил в областта на туризма, алпинизма и спасителната служба, Константин Саваджиев е удостоен от ЦС на БТС с два ордена – „Алеко Константинов“ през 1969 г. и „За особени заслуги” – І степен през 1979 г., когато бе отбелязан 50-годишният юбилей на организирания алпинизъм в България. Жизненият си път завършва на 10 декември 1987 г.
Партньорът му от многобройните премиерни изкачвания по Витоша, Лакатник и най-вече от вр. Мальовица Георги Стоименов няма възможност да се радва дълго на заслужения си успех. Към него съдбата бе неблагосклонна, защото точно на рождения му ден – 20 януари 1940 г. коварна лавина, откъснала се от Трионите, погребва мечтите на един смел планинар и алпинист. Сега за него напомня само един железен кръст, на южния склон на вр. Мусала по пътя вр. Близнаците.