Инициатор и първи председател на Българския планински клуб /БПК/, впоследствие Български алпийски клуб /БАК/, възпитател на живеещия в изгнание Симеон II, главен български редактор в радиостанция „Свободна Европа”, автор на многобройни трудове, статии, студии и книги.
Когато на 19 ноември 1979 г. бе отбелязана 50-ата годишнина на българския алпинизъм, в един доста дълъг списък бяха споменати с благодарност бивши и настоящи алпинисти и деятели. В него липсваше името на един човек, за когото не биваше да се говори, а ако да, то това трябваше да бъде само негативно. По това време този човек изживяваше пенсионерските си години далеч от родината, а когато през ноември 1989 г. чествахме 60-годишния юбилей, той вече не беше между живите /тогава не знаехме това/.
Става дума за Стефан Попов- човекът, на когото българският алпинизъм дължи може би най-важното – идеята за учредяването на първата организация на алпинизма у нас. На 19 ноември 1929 година по негова инициатива 18 души се събират в салона на „Славянска беседа”, за да учредят Българския планински клуб /БПК/. Както е и редно, за пръв председател е избран самият той – Стефан Попов, защото под неговото перо е съставен и приет първият Устав на клуба.
Вижте: 15 българи със званието „Снежен барс“
Роден на 24 януари 1906 г. в София, още от ранна възраст, заедно с родителите си, се премества да живее в Русе. Тук като юноша той с часове се застоява над картите на баща си /учител по география/, по които изучава България и нейните съседи. Под влияние на създаденото Юношеско туристическо дружество /ЮТС/ в Русе той се приобщава към планината, на която не изневерява до края на живота си. В крайдунавския град той учи в немското католическо училище, където изучава френски и немски, а отделно взема и частни уроци по английски. След 1924 г. цялото семейство се връща в София, където Стефан Попов продължава образованието си в Юридическия факултет на Софийския университет.
Закърмен с любов към планината, младият студент не я изоставя нито за момент. Той броди из нашите и чужди планини, деен член и ръководител е на ЮТС, редактор на списание „Български турист”, ”Млад турист”, както и на годишниците на БАК. Ръководи няколко задгранични излета на ЮТС до Алпите. След два неуспешни опита, на 8 август 1928 г., с още четирима членове на ЮТС се изкачва на първенеца на Австрия – вр. Гросглокнер /3798 м/, с което прави първото организирано българско изкачване на висок алпийски връх. Това изкачване му дава увереност за осъществяването на една отдавнашна негова идея – учредяване и в България на алпийски клуб, каквито отдавна има по Европа. Три години по-късно /1931 г./, вече под името на учредения клуб, Стефан Попов води и първата студентска група, с което той еднолично повтаря успеха си.
Вижте: Начало на алпийската книжнина: годишник на Българския планински клуб
По късно дейността на Стефан Попов надхвърля границите на туризма и алпинизма, защото той активно се занимава и с политика. Основава движението „Млада България” и става главен редактор на едноименното му списание. Сътрудничи на вестниците „Напред”, „Слово”, „Отечество”, „Утре” и на списание „Юридическа мисъл”. През 1933-1936 г. той става председател на учредената от него Международна студентска лига за ново устройство на Европа.
От април 1939 г. Стефан Попов заминава на работа в чужбина, като първоначално е директор на Германо-българската търговска камара в Берлин. Година по-късно става аташе по печата при Българската царска легация в Берлин. Дипломатическата му кариера продължава в Будапеща и Берн. Там го заварва краят на Втората световна война и за него и семейството му започва един труден живот. С отнето българско поданство и забрана да се завръща в България, той остава без работа в продължение на три години, през които се отдава на интелектуални занимания – философия, музика, история и живопис.
От 1952 г. до края на 1955 г. Стефан Попов живее в Мадрид, където е нает като частен възпитател на живеещия в изгнание млад български цар Симеон II. След това, заедно със семейството си, се мести в Мюнхен, където става главен български редактор в радиостанция „Свободна Европа”. Тук той работи до 1974 г., когато се пенсионира. През този период Стефан Попов става съосновател на българското академично дружество „Д-р Петър Берон” в Мюнхен. Като негов подпредседател чете лекции в Баварската академия на науките, като се ръководи от единствената мисъл – да служи на България.
Вижте: Когато мечтата е таена повече от 40 години…
Както у нас, така и зад граница Стефан Попов остава верен на планината. Тежестта на годините не му позволява да се катери по върховете, но години наред посещава курорта Лех в Тирол, където усамотението в планината го вдъхновява и му дава сили да пише най-добрите си произведения. Жителите на малкото планинско селце Лех дотолкова свикват с него, че го провъзгласяват за свой почетен гражданин.
На 20 октомври 1989 г. Стефан Попов напуска този свят, без да посети родината си, от която е откъснат цели 45 години. По нея той тъгува така силно, че няколко дни преди смъртта си възкликва: „Какво ми струва спечелената култура в Европа срещу загубата на родния дух?”…
На българското поколение и на света той обаче остави едно завидно литературно и журналистическо наследство: философско-историческите трудове „Воля за живот”, „Българската идея”, „Безсъници”, студиите „Народ”, „Краят на всички илюзии”, „Третото поколение”, произведения, получили много висока оценка от европейските и световни критици, философи и историци. Така той си завоюва правото да бъде един от малцината български интелектуалци, получили приживе световно признание. И съвсем не е случайно, че проф. д-р Тончо Жечев го определи като „философ, публицист и политически мислител. Единственият български философ на историята”.
На българските туристи и алпинисти Стефан Попов остави Българския планински клуб, четири годишника на БАК, няколко „Излетни бюлетина” и редица още студии и статии, посветени на нашите и чуждите планини, редактирането на списанията „Български турист” и „Млад турист”, както и фундаменталното произведение „Планини и хора”.
През 1975 г., когато готвех дисертационния си труд „История и развитие на българския алпинизъм”, бях посъветван снимката на Стефан Попов да не намери място сред учредителите на клуба. Трябваше да се съобразя с това, но на мюнхенския му адрес Munchen-23, Thiemestr 1/12 изпратих кратко писмо. Исках да пия вода от извора. Отговор обаче не получих /навярно вината не е била негова/. Когато това бе вече възможно, през 1989 г. отново потърсих този човек. Само след няколко дни получих отговор. Пликът обаче бе адресиран от неговата съпруга Тина Маринович-Попова, а в него бе приложен некролог с кратките и лаконтични думи: „Той не дочака краха на комунизма”. Жалко, вече бях закъснял. Само двадесетина дни преди 10 ноември – на 20 октомври 1989 г. Стефан Попов бе напуснал този свят.
Вижте: Преди 70 години: Първите републикански зимни траверси и алпиниади
В следващите години научих много за този голям българин. Написах няколко статии, с които исках да разкажа колкото може повече за човека, който постави началото на организирания български алпинизъм. Не, че в България нямаше да има алпинизъм, но, убеден съм, това щеше да стане много по-късно. Сигурен съм, защото всеки от останалите 17 учредители на БПК, с които лично разговарях или кореспондирах, отдаваше изцяло случилото се на 19 ноември 1929 г. само и единствено на него. „Графа – както го наричаха приятелите му – направи всичко сам. Той подготви устава, разпрати поканите, разясни целите и задачите на новата организация, поради което с пълно единодушие го избрахме за пръв председател”. Сега, когато пиша тези редове неволно се връщам назад в годините.
Беше през май 1968 г. Като ръководител на група от 8 студенти-алпинисти от Пловдив, в продължение на десетина дни бяхме на разменни начала на гости на студентската алпийска секция на Мюнхенския алпийски клуб. В един от тези дни на предното стъкло на автомобила си намерих малко листче. Още помня текста му. „Знам кой сте! Обадете ми се!” Беше приложен телефон без име. „Прикаченият” към групата ни човек ме посъветва да не се обаждам. Послушах го, без да се замисля.
Аз току-що се бях върнал от първото българско изкачване на връх над 7-те хиляди метра. Този факт бе отразен добре в пресата на тогавашната ГФР и в частност в Мюнхен. Явно търсещият е знаел кого търси. Впоследствие научих за него много, но когато ми предстоеше защита на дисертацията, бях посъветван да не помествам снимката му. Тогава свързах двете събития в едно. Вече нямах съмнение кой е поставил тази бележка и е искал среща с мен. Жалко, можеше още тогава да съм имал възможност да се запозная с този голям българин, за когото един друг голям българин бе написал:
„Той беше единственият наш мислител, който имаше какво да каже на света като гражданин на света. Но съзнателно предпочете да го каже като българин най-вече за българи, дори когато говореше на немски.”
Петър Увалиев
Данните за Стефан Попов получих от брата на неговата съпруга Панайот Маркович от гр. Русе.
