Красимир Стоянов е от този тип хора, за които ни е нужна цяла книга, а не само една статия. Историите му са толкова много, че за това интервю ни бяха нужни буквално няколко месеца. Той е скиор, алпинист, участвал в експедиции по целия свят. Дългогодишен планински и въздушен спасител с много висока квалификация. Бил е научен работник, преподавател, основател и реализатор на идеи, предприемач. Активист за безопасност в планината.
Сред всичко изброено, може би най-определящо за Краси е това, че е сред родоначалниците на екстремните ски в България. Сред най-забележимите са спусканията му по трилогията в БГ: планина Рила – първо спускане по Белия, Синия и Дяволския улей с Георги Георгиев – Черния и по Дяволския, освен с него, и с Милена Падалска, спускания със ски от пик Ленин в Памир /7134 м/, Маккинли в Аляска /6433 м/, първо и единствено българско спускане, две спускания от Елбрус /5642 м/ 2019 г. и сега 2023 г., когато вече е на 72 години.
Започваме да търсим изворите на тази неизчерпаема енергия от самото начало:
360°: Разкажи ни за детските си години?
КС: Роден съм в Пловдив. Имах невероятно детство, такова, каквото сега може да бъде само във фантазиите на децата. Моята баба по майчина линия беше от Трявна, по бащина линия моите дядо и баба се живееха в село Дедево. Така че ваканциите прекарвах наполовина в Трявна, другата половина в Родопите. И през цялото време бях абсолютно свободен човек. Прибирах се, за да ям. В Трявна играех в малките китни улички с неповторима атмосфера, която оставя отпечатък до края на дните. След това отивах в Родопите, където с местните дечурлига съпреживявахме други усещания от това да си сам сред природата. Така че израснах в една невероятно спокойна атмосфера.
Завърших тогавашния Икономически техникум, сега Търговска гимназия, в Пловдив. Едно изключително престижно учебно заведение, което и до ден днешен поддържа това си реноме. След това „Информатика“ – аз съм част от третия випуск на тази специалност: Машинна обработка на информацията в Университета по национално и световно стопанство, тогава Висш икономически институт.
360°: Работил си като научен сътрудник, какво ти даде тази работа?
КС: Работих в един институт, в който искаха да стана научен сътрудник. Отказах, казах им „Хора, от мен не става човек, който работи в институт“. Тази работа ми даде свободното време да работя върху себе си. Тренирах като луд. Работата беше в сегашния завод „Електроника“q след зала „Универсиада“, от другата страна беше стадион „Академик“ и аз всеки ден на обед отивах там и правех теста на Купър, после плувах. Това беше ежедневие. Бях разбрал, че тогава в така устроеното ни общество, за да оцелееш, трябва да работиш върху себе си.
360°: Кога започна със ските?
КС: Започнах да карам ски осемгодишен. В Пловдив беше паднал 60 см сняг, аз бях болен от жълтеница, майка ми, която беше уникална жена, ми подари първия чифт ски. Братът на нейна колежка е бил приятел с председателя са ски клуба и майка ми купува от него първия ми чифт ски. Та, оттогава. Обикалях улицата.
До ден днешен имам един приятел от Пловдив, от времето, когато бях първи курс в техникума, а той беше в английската гимназия. Учехме се да караме ски на Пампорово, на Стената. Родителите ни ни пускаха двамата, даваха ни на шофьора на автобуса Пловдив – Смолян, той ни оставяше на спирката на Пампорово, която беше до седалковия лифт, оттам се качвахме на Студенец. Хижарят познаваше родителите ни и им казваше „Всичко е наред“. Бяхме единствените две деца от Пловдив. Хижа „Здравец“ беше другото място, където се учих, там имаше влек.
Вижте още: Пистовата спасителна служба: Да си поговорим за сигурността по снежните писти
360°: А алпинизмът как се появи в живота ти?
КС: Като студент видях до ректората на Висшия икономически институт табела, на която пишеше, че се търсят ски алпинисти. Не знаех какво значи, но много исках да карам ски. Като разбраха, че съм от Пловдив, ми казаха „Ти не можеш да караш ски“. Аз обаче можех.
Казаха ми, че първо трябва да стана алпинист. С Алпийски клуб Академик през август на Мальовица започнах курс за алпинист. На първото занимание се запознах с един човек, който се казваше Людмил Янков. Заедно влязохме в клуба, завършихме курса, заедно станахме планински спасители, заедно започнахме да се занимаваме с алпинизъм. Бяхме много близки приятели. Заедно се връзвахме на едно въже. Първият ни тур беше на Злият зъб.
Нямах никакви колебания за ски алпинизма. Не алпинизъм в чистия му вид, а ски-алпинизъм. Мен ме блазнеше идеята със ски да отида до трудни места, което малко хора правят. Идеята беше алпинизмът да ми даде самочувствието и уменията, за да мога да се чувствам сигурен със ските да стигна до еди къде си.
От наблюденията ми през тези 40 години мога да каже, че, ако искаш да се занимаваш със ски алпинизъм сериозно, първо трябва да си скиор. Обратното нещо е много по-трудно, защото има специфична техника при каране на ски в такива стръмни места. Освен че трябва да имаш психика за тези неща, трябва да имаш интуитивно умения да го правиш. Това не се учи никъде, нито в школите със ски, трябва да го имаш отвътре.
360°: Планински спасител си от 1977 година? Как започна всичко?
КС: На едно рали вечерта с Люси си говорим – две момчета, попаднали в цитаделата на българския алпинизъм, гледат имена като Христо Проданов, Методи Савов, Иван Вълчев, Кънчо Долапчиев. Петър Москов, който беше главен инструктор на ПСС, идва при нас и ни казва: „Момчета, вие ще ставате планински спасители“. – Ние гледаме така, в стаята ни влезе човек, който е все едно господ чука на вратата. Питаме – нали има изпити. „Момчета, аз определям кой да влезе в тази организация“, отсича той. А този човек ни е наблюдавал една година. Когато той те посочи, значи е преценил, а той имаше критерии, които не престъпваше и беше пример за идеализъм. Така влязох в Планинската спасителна служба.
Тогава преходът от алпинист към спасител и от спасител към алпинист беше нещо естествено. Докато сега е изкуствено. Сега в ПСС влизат момчета и момичета с опит в съвсем други неща, много малка част от тях са били алпинисти и след това са станали спасители. Тогава – ти трябва да имаш много добра основа – и алпийска, и скиорска, цедките и изпитите бяха сериозни, оценяващите бяха имена преди всичко в алпинизма и ти няма как да минеш без да имаш познанията. Всички неща се вършеха реално на скалите и то на реални, сериозни маршрути, четворки, петици.
360°: Как стигна до свободните ски? С кого практикувахте в началото? Кое за теб е най-голямото ти постижение, свързано с този спорт?
КС: Първият улей, който спуснах самостоятелно, е Орлово гнездо, зад Комините на Витоша. А там всяка година загиваше по някой човек.
Като започнах работа в ПСС, започнаха да ми забраняват да карам по улеи. Петър Москов лично ме е свалял от Тризъбеца на Вихрен. Когато бях част от екипите на ПСС за Елбрус и след това през 1986 година за пик Ленин, не ми разрешиха да се спусна със ски. Едва през 1989 г. на връх Ленин, вече като бях с опит и позиция, нямаше как да не го направя.
Това ми беше фикс идея в главата и нямам обяснение до ден днешен какво ме кара да го правя. Нямам разумно обяснение, просто ми е в главата. Да бъда интересен за хората изобщо не ме интересува. Да съм новатор в това – голяма работа! Ще се пуснеш ти, ще дадеш пример, ще се качат няколко други. Само че, когато даваш този пример, ти трябва да знаеш, че всеки твой последовател и ти самият може да бъдеш потенциално мъртъв. Тази морална отговорност е много по-тежка от всичко останало. И това или го имаш, или го нямаш. Не се отнася само за спускането със ски
360°: Винаги ли си осъзнавал опасността?
КС: Винаги. Не може да се занимаваш с тези неща и да не ти минава през ума какво може да стане. Колкото повече знания и опит трупаш, страховете ти стават по-големи, защото вече осъзнаваш какво може да се случи.
360°: Ти се занимаваш със спасяване над 50 години. Какво те спечели? Как се промениха нещата с времето?
КС: Много неща, всичко това нещо е микс от възможности да помагаш на хората. За да помагаш на хората, ти трябва да си много добре обучен. Цялостното излъчване, което имаш, като се появих някъде, трябва да дава на хората спокойствието, че до тях има човек, който в кризисна ситуация може да помогне. Още в началото го разпознах като моето нещо.
Навремето нещата стояха по друг начин. Този човек, когото всички сочеха за пример, Петър Москов, познаваше и нашите семейства дори. През 1979 година, май месец в Пловдив, правехме втори курс за хеликоптерно спасяване и Петър ме включи в групата, ходех да спя вкъщи, в 6:30 минаваше уазката да ме взима и отивахме на летището. Той идваше вкъщи да се запознае с родителите ми, да им каже защо синът им се занимава с това. Кажи ми кога сега някой ще познава родителите ти и съвсем запознато ще им каже „Хора, радвам се, че така сте възпитали сина си, радвам се, че той има желание и качества и т.н.“ Тогава беше микс от емоция и професионализъм, там се градеше една система, която даваше реални резултати и бяхме на нивото на западните спасителите, сега сме на светлинни години отдолу. Тогава ходехме на конгресите на IKAR, изнасяхме презентации. Аз съм изнасял презентация за хеликоптерното спасяване в България.
360°: Какво представлява шампионатът по планинско спасяване който си печелил (лято и зима)?
КС: Той се провежда се още, но не знам сега какво представлява. Тогава летните включваха ориентиране, оказване на помощ в планината, в труден терен и оказване на долекарска помощ. Отрядите на ПСС по места излъчваха представители, които преминаваха зонални първенства и накрая стигаха републиканската надпревара.
360°: Кога и как започна да се занимаваш с въздушно спасяване? Разкажи ни за опита си в тази сфера?
КС: Планинската служба имаше обучени групи и когато Министерство на здравеопазването имаше хеликоптер, с него тренирахме през месеците май и юни. Отделно от това с екипа на хеликоптера станахме много близки приятели и когато имаха часове за планинско летене, ме взимаха с тях. Качвали са ме на Мусала и на Мальовица и съм се спускал със ските – това бяха уникални обучения.
През 1979 г. главният инструктор на ПКСС – Петър Москов ме покани на курс за въздушни спасители. Курсът се проведе в Пловдив в хеликоптерния полк на асеновградско шосе. Всеки ден летяхме до различни планини в България и тренирахме слизане и качване в хеликоптера, скачахме от височина 3 метра на терен, където машината не можеше да кацне, слизахме на рапел с „осмица“ от височина от 20 до 80 метра, взимахме пострадал и спасител.
Обучавахме се взаимно, като ръководител на курса беше Петър Москов, а инструктор – Георги Имов /завеждащ ПКСС – Пловдив/. След курса започнахме да използваме хеликоптера за спасителни акции. Една от най-мащабните беше спасяване на част от кърджалийска група туристи по билото на връх Амбарица. За съжаление 6 човека от групата намериха смъртта си, няколко от тях транспортирахме в болницата в Пловдив.
Работихме с два хеликоптера МИ 8. На тези машини тренирахме и използвахме при спасителни акции. След като натрупахме достатъчно опит, през 1992 г. проведохме курс за Ръководител на въздушна група /РВГ/. Подборът на спасителите за този курс беше изключително прецизен, като всички курсисти бяха инструктори по планинско спасяване. И не само! РВГ беше фигурата, която ръководеше спасителните действия на всеки спасител от групата и заедно с командира на хеликоптера решаваха дали дадена операция може да бъде проведена в точно зададения район на инцидента.
Крайното решение за операцията се вземаше от командира на хеликоптера. След много отлагания /преломни за обществото ни години/, завършихме курса и това бяха последните акорди на възхода на ПКСС (Планинската контролно спасителна служба). Не знаехме, че няколко години по-късно нямаше да можем да използваме знанията и уменията, натрупани с толкова много усилия!
Вижте още: Красимир Стоянов: Да маркираш на инат
Интересно беше как тренирахме за точност при достигане на мястото на инцидента. На Бъндеришка поляна имаше бунгала, използвани от ски бегачите на Банско и националния отбор. На 80-метрово въже се закачаше спасител, хеликоптерът кръжеше около Вихрен и Кутело със спасителя и с прецизна маневра на командира, спасителят се поставяше на комина /с размер на тоалетна чиния/ на бунгалото.
Нямаше стандарт за тази дейност и затова съвместно с фирмата „Хемус еър“ /държавна фирма, стопанисваща хеликоптерния парк в България/ създадохме инструкция за работа с хеликоптер МИ, в която прецизно описахме всички манипулации, които трябваше да се изпълняват при спасителна акция с използването на хеликоптер!
Активността ми в структурите на ПКСС /Планинска контролно спасителна служба – така се казваше тогава ПСС/ логично доведе до изкачване по йерархията и на поредното общо събрание бях предложен и избран за член на Републиканската комисия /РК/ по планинско спасяване. При вътрешното структуриране на РК колегите ми гласуваха доверие да стана неин заместник-председател. Функцията на тази позиция е да ръководи оперативната работа на службата и да бъде връзката между щатното и доброволно начало. Бях само на 39 години и интересното е това, че тази отговорност не ме притесни. Имах и сърцати колеги, с които работихме в синхрон. През този мандат успяхме да постигнем доста неща – обучихме първите пет отряда на Гражданска защита в умения, свързани със спасителни операции при бедствия, аварии и катастрофи. Работихме с тях и с използването на хеликоптер при този тип нещастия. Направихме филми за реакцията на планинските спасители при сигнал за случай в планината. Все още имаше инерция от добрите практики от функционирането на различните структури в държавата. Стараехме се идеологията да не взема връх при взимане на решенията ни, а противопоставянето по оста комунисти-демократи не успя да ни раздели.
360°: С какво се занимава ръководител на нарядна група в отряд София на Планинската спасителна служба? Каква е разликата ръководител на нарядна група и началник отряд ПСС – София? Защо се зае с тази функция и как се стигна до там?
КС: Ръководител на нарядна група е обединителна фигура в наряда. Това е човек с доказани качества на спасител при участието си в спасителни акции и курсове. Той е човекът, изграждащ отношенията между млади и стари в нарядната група. А самата група е основата на организационната пирамида, наречена ПСС. Представете си една пчелна пита, в която пчеличките са спасителите. Самата шестостенна структура от питата е нарядната група. Всичко, което се случва в нарядната група, дава облика на тази организация
През 2000 г. на годишното отчетно събрание на градският отряд на ПСС бях предложен и избран за Началник на ПСС отряд София. Това е и административна длъжност, но основното е ръководенето на отряда и неговите изяви при аварийни ситуации и като учебен процес. Обединителна фигура между щатните и доброволните спасители в отряда. Заех се с това, защото имах достатъчно опит и знания, за да вдигна нивото на спасителите в отряда. Тогава събрахме най-добрите спасители на отряда и направихме екип, който беше гръбнакът на съществуващия Авариен отряд на ПСС. Имаше съпротива от страна на колеги, защото при тези наши занимания ограничавах използването на алпийски инвентар /предимно въжета/ и исках всеки един от нас да поработи върху уменията си и да добие психиката, която е нужна да притежава в опасни кризисни ситуации.
360°: Създаваш фирма за работа с алпийски способи и консултации за реакция в кризисни ситуации. Разкажи ни как и защо започна тази дейност? Интересни моменти от историята?
КС: Логично беше заниманията ми да преминат в някакъв вид бизнес на база знанията и уменията, придобити през годините. През 1995 г. създадох компания, занимаваща се с ремонти с използването на алпийски способи.
Успоредно с това с приятеля ми и хеликоптерен пилот Христослав Загорчев /Хари/ основахме акционерно дружество Център за въздушно спасяване, с участието на: Българския червен кръст, застрахователна компания Левски Спартак /сегашната „Левинс“/ и нашата фирма „Ед Еър“ ООД. Имахме спорадични задачи с наетия хеликоптер. Явно не бяхме узрели като общество за функционирането на подобна компания.
Личният ми бизнес се развиваше добре. Участвах в конкурси на НЕК и други държавни и частни структури. Американската компания АЕS ни нае за консултации и оперативна работа в строящата се от тях ТЕЦ Марица Изток 2 за осигуряване спасителните и профилактични дейности по охладителната кула и терените около нея. Там работеха 3000 работници и всеки ден екипите ни трябваше да наблюдават за потенциално опасните места по време на работа на тези хора. И като работещи в този район ни наеха за ремонт на най-високия /325 метра/комин на Балканския полуостров. Трябваше да поставим в последния 5-метров пояс липсващите оловни листа. Беше интересно предизвикателство! Справихме се и това ни отвори вратите за следващата стъпка.
В една от язовирните стени от Баташкия водносилов път /социалистическо понятие, но много точно между другото/ имаше 470 тона метални отпадъци. Те застрашаваха здравето и живота на работещите там. В рамките на 45 дни с използването само на алпийски техники и тролейни системи, премахнахме и складирахме извън стената отпадъчните материали. Интересно беше и това, че всичко това трябваше да премине през обикновена врата!
Всичко това правя заради предизвикателството на всеки един проект и необходимостта да взимаш нестандартни решения и да отговаряш за хора, да ги мотивираш да преодолеят страха и колебанията си. Последното нещо, което ме мотивираше, бяха финансовите параметри на проектите. Това знаеха и възложителите, и момчетата от екипите. Затова и до ден днешен сме приятели и продължаваме да работим заедно!
Това ми дава възможност да реализирам и филантропските си проекти и да мечтая свободно за бъдещето. Да – не сме направили мащабни неща! Но сме изкачили доста стъпала по стълбата, която води развитите общества нагоре!
360°: Разкажи ни за проекта „Реакция на децата в кризисни ситуации“ към Столична община. Как, кога и защо започна тази дейност?
КС: Проектът „Реакция на деца в кризисни ситуации“ се роди след смъртта на деца в столичната дискотека „Индиго“. Тогава бях началник ПСС – отряд София и един тийнейджър ме попита дали може да се направи нещо за обучение на ученици за адекватна помощ в подобни ситуации. Това ме провокира и направих анализ на случилото се. Оказа се, че някои от загиналите деца е можело да бъдат спасени, ако им е направено изкуствено дишане на момента. Но техните връстници в дискотеката не са знаели и не са имали умения за това!
Тогава направихме проекта и го входирахме в съответната комисия на Столична община. Комисията за Децата младежка и спорта финансира проекта и в 10 общински училища с над 9000 ученици след 8 клас започнахме занимания за първа долекарска помощ. Учениците научиха много неща и бяха радостни и участваха активно в процеса. Техните преподаватели и до днес са ни приятели. За да разнообразим процеса ги обучавахме за достигане до пострадал техен съученик с използване на „Рапел“ и катерене по въже с „Жумар“ /алпийско и пещерно съоръжение/ и накрая ги спускахме до двора на училището по способа „ Тролей“. Беше вълнуващо за всички. Вечер се прибирахме изцедени физически и психически, но следващият ден беше още по вълнуващ.
Проектът за съжаление не продължи повече, защото може би общината счете, че е изпълнил задачата си.
Не ми липсваха и обструкции от страна на определени служители и от страна на ПКСС. Но типично по български, с помощта на времето останаха само положителните спомени.
360°: Занимаваш с обезопасяването на много състезания с високо ниво на риск. Разкажи ни какво включва дейността? Как се изпълнява? Какво ти дава и защо продължаваш да го правиш?
КС: В продължение на 10 години екипите на Пистовата спасителна служба изпълняват задачи по охрана на състезания с висока степен на риск. Защо го правим – не за да се доказваме. Това е едно предизвикателство за всеки член на екипа, защото изисква детайлно познаване на трасетата, анализ на риска във всеки един етап на състезанието, отлична физическа и подготовка за оказване на долекарска помощ, работа в екип. Самият факт, че охраняваме състезания от ранг световна купа, е достатъчен атестат за работата и подготовката на членовете на спасителната служба.
Както е в целия цивилизован свят, подобни по ранг състезания се охраняват от специализирани екипи. Разбира се, ние все още сме далеч от техните технически възможности, но от гледна точка на подготовка и умения, нямаме чувството за малоценност. Това се подхранва и от оценката на техническите делегати на състезанията, които са хора с богат опит и не страдат от чувство за куртоазия.
Преди всяко подобно събитие правим детайлен анализ на действията ни, местата за позициониране на хората, взаимодействие с организаторите и хората им на терен. Подминавам факта, че стресът е огромен и сънят е в рамките на два часа в денонощие. Но удовлетворението от работата на всички екипи, участващи в организацията на подобен тип състезание е запомнящо се. Да не говорим за опита, който всеки от нас трупа .
Като заключение мога да споделя, че бъдещето на екипите за охрана на подобен тип състезания по планинско бягане, фрийрайд и байк съревнования е във взаимодействието със организаторите и с новите екипи на въздушната спасителна служба, която се създава в момента. Има много детайли за изчистване на взаимодействието с екипажа на хеликоптера. Неща които сме правили през годините преди. Трябва само да се осъвременят задълженията и реакциите на всеки участник в тази верига – екип на хеликоптера и наземен спасителен екип на мястото на нещастието.
360°: Интересни случки от събития със сигурност имаш много. Но има ли момент в който помниш да си бил най-притеснен? А най-доволен и удовлетворен?
КС: Да естествено. Годината е 2015 може би и охраняваме състезание по парапланеризъм на Боровец. На старта на пистата за спускане – Ястребец 1 е част от екипа. Друга част е в района на село Говедарци с всичко необходимо – лекар реаниматор и спасители със съответната екипировка. Получаваме сигнал от директора на състезанието за паднал пилот над хижа Мечит. Веднага от старта изпращам параплан тендем с инструктор по парапланеризъм и лекар-реаниматор с необходимото медицинско оборудване. Естествено решението е повече от нестандартно и рисково. Но в подобен тип ситуации стандартните решения не работят. Информирам екипа от Говедарци за ситуацията и той се отправя също към мястото. В рамките на 10 минути намираме пострадалата и лекарят от параплана започва стабилизирането ѝ. След още 5 минути и вторият лекар от наземния екип е на мястото. Информират, че състоянието на пострадалата е изключително сериозно и травмите са с опасност за живота на момичето. Само в рамките на две минути, обаждайки се на собственика на компанията „Хели еър“, хеликоптерът е осигурен и след съответните процедури излита от летище София. Осигурихме всичко необходимо за безопасното кацане на машината и качване на пострадалата с вакуум матрак в хеликоптера. В ранния следобед тя беше оперирана в болница „Пирогов“ и на следващия ден сутринта беше контактна. Следващата година тя отново практикуваше любимото си занимание.
360°: Тежи ли ти отговорността по време на спасителни акции и обезопасяване на събития?
КС: Винаги съм притеснен когато охраняваме състезанието „ Пирин Ултра „. Заради голямото разстояние /160 км./, дивите и отдалечени места през които преминава трасето, голямата денивелация, отдалечения връх Пирин, на който всеки път се случва инцидент и трябва да се реагира бързо и адекватно и т.н.
Всяко състезание има своята специфика и трябва добре да се познава характера му, трасето, подходите и разположението на постовете с хора в случай на нещастие. Достатъчно е един счупен или изкълчен крак в сложен терен и всички ангажирани с проявата хора трябва да се отзоват незабавно.
Тук е мястото да спомена, че мечтаната от всички система /HEMS – heli emergence medical service/, ако заработи в началото на 2024 г., дори и не в пълния си капацитет, ще облекчи страданията на пострадалите в планините /респективно състезанията/ и ще сведе работата на спасителните екипи до първа долекарска помощ, локализиране на мястото с GPS координати и евентуално посрещане на хеликоптера /ако спасителите са обучени на това/.
Всеки който твърди, че не се притеснява от подобен род занимания, спестява част от истината. В професионално отношение вероятността от неприятен инцидент е доста висока. Затова анализите след всяка проява, особено тези с висока степен на риск, са повече от необходими.
Човешката памет има свойството да изтрива неприятните моменти, но не мога да забравя когато чувам шума от двигателя на идващ в планината хеликоптер, повикан от нас при един изключително тежък случай. Или приключването на състезанието от световните серии по планинско бягане в Пирин планина /трасето преминава последователно през Котешкия чал, Кончето, връх Вихрен и ръба на Тодорките/.
Не мога да забравя и за благодарността в очите на сноубордист, който предния сезон свалихме със счупен гръбнак при извънпистово трасе в Рила планина. Беше дошъл да кара в малкия курорт, който охраняваме.
И много други мигове – приятни и не чак дотам.
Когато голяма част от живота на човек преминава през такива изпитания, той осмисля поведението си – своето и на хората, с които работи. Променя начина си на мислене и живота си, за да може по–дълго време /и с божията помощ/ да помага на хората в нужда.
