Едно НАСТОПорено пътуване

Началото на септември е и двама души разговарят на хижа Чакалица в Рила. Идеите им сa близки, споделят в сърцата си припокриващи се вдъхновения – Пирин планина, приключението като основа на духовното развитие, стремежът към чистота и екстаз в изживяването, смелост сами да извървят идеите си. Запознали са се на живо преди седмица на преход в планината, след няколкомесечно познанство в интернет.

Разговорът се люшка от тема на тема и бързо назрява решението да обиколят част от Европа на стоп, като достигнат до митичния остров Корсика. Енергията на хълмовете около тях ги изненадва всеки път.

Там не е точно Рила, а отсреща са мраморните върхове на Пирин. Усещането за нова и непозната сила, силата на две планини едновременно не може да ги напусне. Радостно е. Изглежда се потвърждава най-после концепцията, че Рила, Пирин (включително Славянка) и Родопите са един масив, с различни нюанси на енергията и всякакви спорове коя е по-красива отиват, както винаги в непотребното минало.

Да намериш сам пътя или линията при сноубордистите и алпинистите заляга в основата на начинанието, а както винаги автостопът е идеалното поприще за тази цел.

Тръгнахме през Сърбия, набързо бяхме станали вече трима и твърдо бяхме решили да не се разделяме. Спахме веднага след границата и на сутринта една единствена кола ни откара до Унгария, прекрасно! Все пак повървяхме около Димитровград десет километра. Пожелавахме си планини, бърз стоп и бленувахме да видим Южен Тирол, който е част от северна Италия, почти напълно заселена от 80% германци. За радост преди Будапеща прекрасен българин с ТИР ни взе до Линц и прекарахме заедно в разговори, напитки и хапване цели 24 часа.

Преспали в къщите край бензиностанцията преди Залцбург, хванахме на стоп момиче, което отиваше на лекции по медицина. Трима си е трудно на стоп и беше започнало да ни дотяга това неистово чакане. За да го променим хващахме, който ни спре и за където и да е. Така мисълта ни за езера се материализира в напълно непознатото градче Гмунден, където за пръв път се изправихме пред Алпите и езеро между върховете.

Аз не бях излизал от България и гледката ме стрелна с красотата си. Убити от стопа се зареяхме цял ден на един кей. Хранехме лебедите и патиците, препичахме се на слънце, смеехме се (с помощта на малко „растения на силата“, скрити добре, че по Европата са много строги за това, ама много).

Вече без умора и с усмивка на следващия ден разгледахме и Залцбург, родното масто на Моцарт. Попаднахме на българска група, скупчена около своя гид и звукът на българска реч ни зарадва. Все още никой не изпитваше носталгия и гледахме напред, говорихме за музеите на планинарството, тантризма, ламаизма, музеите на Райнхолд Меснер, които са по върховете (2000м), за Доломитите, за плажовете и върховете на Корсика.

Извисени над главите ни зъберите на австрийския Тирол ни даваха лекота в сърцата и си свивахме тютюн. Повозиха ни с 200 км/ч и скоро пак легнахме край горичките на магистралата. Огромна купчина изрезки от кори на борове освежаваха въздуха с миризмата си. Спахме прекрасно и отново без палатка.

Както се оказа и по-късно, нито веднъж не я използвахме.

Европа се е напълнила с китайски туристи, които виждаш навсякъде. Гледката е неописуема, едни и същи на вид и прическа жени „тепат“ към тоалетните на мотелите, обръщат се по едно и също време, гледат в една съща посока, като ято птици в полет са. Незнайно как се разбират без думи и едновременно сменят посоката на летеж, без да се сблъскат нито веднъж.

Решихме да забързаме и се разделихме. Уговорихме среща някъде в Италия. Разделихме се – двама на един. Единият хвана като експрес един немски ТИР с шофьор руснак, който го е отнесъл надолу по пътя. Ние, двамата постояхме над 4 часа на една бензиностанция… Накрая се появи засмян словенец, който ни измъкна от това тегаво място. Така му се зарадвахме и се унесохме в гледките на върхове, които ображдаха магистралата, че почти пропуснахме отбивката за Лиенц.

След като хванахме магистралата се озовахме в красиво селце, където продължихме нашето пътуване. Застанахме на второкласния път, който водеше към нашето градче и след като бяха минали не повече от 10 мин. спря кола с трима души. Бяха словенци, които отиваха да катерят един от многото трихилядници в района.

Както се досещате бяха тъпкани с багаж, но въпреки това ни качиха, че даже този, който седеше отзад, взе една от нашите раници. Тези хора имаха страхотна ракия! И така, радостни от факта че наближаваме красотите на Тирол ние просто се потопихме в тях… След тази кола имаше още две коли и най-накрая по залез бяхме в Лиенц – не мога да ви опиша магията на това място, градчето е заобиколено от внушителни скални върхове, които бяха обляни в последните слънчеви лъчи.

И така, след като хванахме последния работещ супермаркет, вече седяхме на пейка, пиейки бира и хапвайки тиролски сирена. Намерихме си идеалната градинка с хамак, където нощувахме. На сутринта търсехме интернет за да разберем къде е нашият трети другар. След като установихме, че няма нет- кафе, срещнахме жена на име Юлия, която ни покани у тях на закуска и интернет. Как да не се зарадваш на подобно предложение? Тя живееше със съпруга си и малката им дъщеричка – невероятно добри и отворени хора, изкефихме се максимално.

След хубавите моменти с тях продължиме по пътя си, трябваше да излезем ог градчето и да продължим към Болцано. Бяхме само на 150 км оттам. Повървяхме над десетина километра по много красив междуселски път, от който се разкриваха сюрреалистични гледки към околните върхове. И така стигнахме на подходящо място за стоп, което представляваше автобусна спирка.

Пак доста бързо спря нашата кола, беше жена на средна възраст, усмихната и добронамерена. Тя отиваше към Мерано – това е съседно на Болцано градче.

Чудесно, казахме ние, качваме се. Беше много забавно, много бързо влязохме от Австрия в Италия и това се усещаше във въздуха и простора. Движехме се по второстепенен път, който се виеше из планините. Аз онемявах от скалните зъбери, които стърчаха навсякъде, бяхме много близко до Доломитите. И след като се насладихме на всичко това, трябваше да излезем на магистралата…

И така до вечерта бяхме в Болцано, един много хубав град, който не успяхме да видим изцяло, защото решиме да продължим още вечерта към Верона. Тъй като излизането от града щеше да ни отнеме часове наред, решихме да се качим на влак до Верона. За по-малко от 2 часа се озовахме във Верона, разходихме се по централната част, която беше много красива.

Бяхме доста уморени и трябваше да си намерим местенце за нощувка, не след дълго аз намерих замък с огромен двор. Казах си „това е нашето местенце“, беше страхотно. Наспахме се перфектно и на сутринта пихме кафе в една красива градинка, след това продължихме обиколката из града, където се запознахме с един македонец. Вече трябваше да излизаме от града, това излизане беше едно от най-тежките. Ходихме над 15 км пеш и най-после намерихме посоката за Модена – следващият град в който отивахме. Добре че веднага ни взеха двама типа от Гана и за малко повече от час бяхме в града.

Модена е един много красив град, който ни очарова с красивата си архитектура. Хората бяха много приятни, цялата атмосфера ни подейства чудесно. Намерихме си бира 8% алкохол и след по една такава настъпи пълно отнасяне, а трябваше да се търси място за спане.

Е, намерихме го. Представляваше огромен парк с тревисти площи, без много чудене залегнахме на една поляна. Не след дълго обаче се появиха два фара… Оказа се, че това са местните карабинери, които ни зададоха заучените въпроси. След като беше установена нашата самоличност, най-сетне можехме да опънем гърбове.

Наспахме се чудесно и на сутринта ни чакаше поредното излизане, което пак беше тежко. С моят другар решиме да прекосим Апенините и да слезем към Пиза и от там към Ливорно – нашата крайна точка за ферибота към Корсика.

Пътуването през планината ни отне 3 дни, дни изпълнени с величествени гледки и невероятни явления. Едната нощ ни навести мъжка сърна (сръндак) – бяхме легнали на една полянка над едно от многото планински селца, където посред нощ аз се събудих от лай (рев) на сърна – сигурно знаете какви звуци издават тези животни. Беше адски мистично преживяване.

Черешката на тортата беше на следващия ден. Слязохме на пътя и много бързо ни взе един готин тип, който се занимаваше с конструиране на мостове. И така, докато вземахме завой след завой, на поредния такъв бяхме изненадани от това, което стоеше на самия път. Беше огромен красив елен, който ни гледаше повече от минута, след което с грациозно движение прескочи крайпътната мантинела… магическо животно! И тримата стояхме с отворени усти известно време, безмълвни… Да ти мине елен път, това не съм си го и представял.

И така, магията на тази планина така ни плени, че бяхме забравили за нашият другар, който беше някъде по пътя… За три дни трябваше да минем 160 км през Апенините. Доста трудни заради малкото коли по тези места. Дори си повървяхме над 40 км общо за двата дни, пеша!

Много трудно ни спираше някой, вече слизахме от планината, когато се появи една кола. Аз вече се примолих стопирайки и хората ни спряха. Бяха двама – мъж и жена – италианци, които се прибираха от бране на гъби. Колата им беше от малките, а в багажника имаше куче.

Взеха ни хората, те живееха в Пистоя – градче в противоположната на нашата посока. Не знаеха и дума на английски, но въпреки това се разбрахме. След като разбраха, че отиваме към Ливорно предложиха да ни закарат до самото пристанище. Ние бяхме изненадани от този факт, казахме си: „Та това са 160 км отклонение и в двете посоки“

Да, това се случваше наистина, представяте ли си? Хората направиха това за двама напълно непознати! Чудесата съществуват, не спирайте да вярвате в това.

В късния следобед на същия ден бяхме в Ливорно. Бързахме да видим дали нашият човек е някъде около пристанището. Нямаше го и ние трябваше да намерим интернет. Разбрахме, че и той е в града и ще ни чака на всеки нечетен час до един много странен паметник, Quattro Mori – The Four Moors Statue. Обичам този тип срещи.

Не мога да ви опиша радостта, която и тримата изпитахме като се видяхме. Прегръдки, целувки… Последва нощно къпане, беше едно от най-приятните такива, особено след 10 дни пътуване.

По същото време третият пътешественик има друг път. Ето и неговия разказ:

Решихме да забързаме и се разделихме. Среща някъде в Италия. Аз тръгнах сам, те останаха двама. Като експрес един немски ТИР с шофьор руснак ме отнесе надолу по пътя. И цигари получих, и консерви с телешко варено. Не може, на пътешественици винаги се дава, така знаел той. Вегетарианец съм, разбира се не можех да откажа и останаха нещата за третия и единствен сред нас, който все още ядеше своите приятели – животните. Пристигнах стремглаво в Лиенц, в средата на Тирол. Прекрасни върхове! Навсякъде! Скоро реших да навлезна в този Тирол и ако мога да видя 4000-хилядниците край Китцбюел. Пожелавах си го и не бързах да влезна в Италия и така едно момче, с кросарка в каросерията ме взе и заведе към тайните високопланински проходи близо до парка Хохетауерн. Там в прекрасна мразовита нощ с безброй звезди наближавах, както се оказа, 2052 м висок проход.

Асфалтов път, тесен като този до х. Бъндерица и за моя изненада достатъчно натоварен с мотористи, пътуващи артисти с бусовете си, туристи. Границата с Италия преминах пеш и видях огромно езеро под върхове на Доломитите. Неописуема красота. Не исках кола там на високото, вървеше ми се пеша и заслизах по една екопътека.

По-късно ме взеха до магистралата за Болцано и вече имах нов приятел, който също четеше книга за планините, само че от партньора на Меснер – Хабелер. Веднага бях поканен за вечни времена на каучсърфинг в дома му и двамата с отворени очи говорехме за Хималаите, за Доломитите, за Пирин и Рила. Смях между хора, които никога не са се виждали, но се познават. Като че ли вибрацията на вселена наистина е радост и смях, без съмнение.

Следващата кола беше 65-годишен пенсиониран моряк, който току-що се връщаше от 3-седмично обучение по парапланеризъм – 900 евра за него, 2100 евра за пълна екипировка и най-добрите учители според него. Контрирах го, че в БГ небесните номади са най-великите ха-ха, не че има най- и по-… ама все пак тук би трябвало да има, летене си е, пада се… разказах му за нашето момче Камен, което в истински сървайвър 5 дена слизаше, завит само с крилото и с един нож под ръка, при минусови температури под Мачапучаре. Интересно му беше! Много! Див, разведен и с нова приятелка. Смел и променил живота си, възхищавах му се. Летеше на тази възраст, без самозалъгвания и фалшиви мисли, решил нещо – направил го!

Не виси пред телевизора да гледа какво дрънкат политиците. Никакво отчаяние, само жаждата за живот и движение. Това ни събираше и с него се чувствах сроден, и с него ми беше дивно и красиво. И за пореден път се усещах благодарен, че привличам в собствената си реалност такива хора. Щедри в усмивките си, готови на всичко да изтанцуват живота си без предразсъдъци и готови мисловни модели (брей какви думи съм знаел!).

Болцано или Болзен, красиво, много, всичко! Надписите на два езика – немски и италиански. И много ми беше приятно да разбера, че славяните от древността започнали да наричат германите немци от думата „неми“.

Смях се доста, цъкнах нет при пакистанците, за да видя къде са приятелите. Проклинах се, че не съм тръгнал с малък лаптоп, защото навсякъде в Европа има безплатен wi-fi, просто навсякъде.

Дълго време търсих в страхотна жега стоп мястото, за да стигна в рая на скалните катерачи – езерото Гарда! Няма такова нещо, само катерачи ме взимаха на стоп, в кафенето поне 50 човека (от 20 до 70-годишни) за сутрешно кафе и капучино. Изумиха ме тези германо-италианки, които се движеха зад бара като италанките, но бяха високи и огромни като германките, каквито си и бяха. Всеки поръчва един през друг, всички се разбират, всички говорят… Много вкусни кроасани, задължителното капучино и спомен за разговор относно кафето, се рееха в този ден, на изгрев в Доломитите.

Езерото Гарда – красота, безумна красота! За пръв път се къпех (през октомври!) в сладка вода на водоем, дълъг около 60 км. Няма такова усещане за пластичност и сила на самата вода, и гъвкавост, и радост за кожата ми. Побърках се да се гмуркам от едни скали, малко след центъра на градчето. Не е забранено, имаше и други голи до мене!

Всичко беше без значение след такава радост, а да не говорим, че никакви „растения на силата“ не бях употребявал, само от природата и собствения си здравословен 7 км поход от село до село. Задължителните катерачи направо ме взеха следобеда директно за Верона и както винаги нещата се нареждат, стига да не ги мислиш много-много.

И така, на сутринта се качихме на ферибота, който щеше да ни откара на Корсика. Беше голям релакс на палубата… Четири часа дрямка и хапване на слънце – велико! Стъпихме най-сетне на този прословут остров и бързахме на отидем на най-близкият плаж. Така и стана, след това прекарахме три дни по плажовете в пълен релакс и медитация. Все пак бяхме дошли и да поберем мандарини и кивита, пообиколихме няколко адреса, където предлагаха работа. Оказа се, че няма да го бъде, защото беше прекалено рано за бране на тези плодове.

Това не ни обезпокои, а напротив. В продължение на дванайсет дни обикаляхме острова – планините, плажовете, два каньона. Пропътувахме на стоп почти половината остров, вземаха ни предимно жени. Запознахме се с една от тях и тя ни покани на гости. Бяхме при семейство българи в един от градовете на острова. Най-красивото градче беше Корте, това е планински град с много млади хора, от него се влиза в планината.

Островът е красив, но като на всеки такъв, хората са малко затворени. Това не ни попречи да си изкараме страхотно през цялото време. Спахме по плажовете, в планините, навсякъде и само под звездите.

След този престой решихме да отидем във Франция. Пак с ферибот, към Тулон. Пътувахме цяла нощ, имаше пълнолуние и се любувахме на лунната пътека в морето. Искам да споделя, че съм очарован от Франция.

Всичко там е направено с вкус, хората са много отворени и естествени. Толкова добре ни се получаваше всичко, усещаше се някакъв простор. Не сме чакали повече от пет минути на стоп. Винаги ни спираха готини хора, които споделяха с нас всичко, което имаха. Отклоняваха се десетки километри от посоката си, за да ни закарат там, където ни е удобно.

Бяхме в Les Calonques, това са едни много красиви скални местности, сини лагуни… Главозамайващо е! Препоръчвам го горещо. Също и Cassis – четирисезонен летен курорт, представете си за какво става дума. Французите са толкова айляк, че изобщо не се взимат на сериозно. Забавляват си се и това е. Не страдат от недоимък, отворени са към всеки непознат. На Балканите, обаче не е така и това си личи. И така, от Les Calonques се отравихме към Aix-en-Provence, един сравнително малък град близо до Марсилия.

Именно там се роди идеята, да отидем до Шамони и да видим вечно снежните върхове на френските Алпи. Но преди това решихме да търсим едно екоселище, което така и не намерихме. За сметка на това обаче, попаднахме на много приятен тип, който ни вози в неговото бусче и слушахме яка музика. Няма да забравя това бусче, всичко беше толкова арт, към интериора беше добавен един бял стол, който просто си беше там.

Върнахме се до Aix-en-Provence и от там твърдо решиме да се отправим към планините.
С две коли вече бяхме на 70 км от Шамони на един пеаж (това е място, където се плаща талон за движение по магистралата) на магистралата.

И така, след като находчиво се преборихме със служителите по кабинките, успяхме да се позиционираме зад две от тях. Не след дълго се появи нашият човек. Беше с малка кола и пълен, но това не му попречи да направи място и да ни. Оказа се, че човекът живее в едно селце преди Шамони – около 25 км. Потеглихме и само след четвърт час се озовахме в долината на Шамони и пред нас блеснаха ледниците и върховете. Бяхме като омагьосани, чуваха се какви ли не възклицания. Просто беше магично как тези ледници се спускаха…

И така, унесени в забрава за време, стигнахме до дома на нашият човек, който каза :
– Имам изненада за вас, изчакайте ме 5 мин.

Дойде, качи се и тръгна, изненадата беше това, че той ще ни закара до Шамони.
Сигурно си представяте нашите реакции…

Естествено, за пореден път нещата ни се наредиха така, както искахме. Пристигнахме точно преди залеза и бяхме зашеметени от стърчащите в небето скални зъбери и ледници. Стояхме и гледахме с отворени усти как те ставаха оранжеви, розови, а накрая всичко стана бяло и настъпи тишина.

Аз бях омагьосан от това, което виждах. Само до преди няколко дни не си бях представял, че в близко бъдеще ще бъда тук, а сега съм и просто го изживявам. Имах си всичко в този момент. Бях изпълнен.

Да, възкликнах аз, всичко е прекрасно, но трябва да се търси място за спане… Бяхме единодушни, че трябва да е на закрито. След като се стъмни стана много студено – минус 5-6 градуса. Шамони е заобиколен от върхове и е доста усойно и студено. Тръгнахме да търсим нещо подходящо и не след дълго попаднахме на необитаема отключена къща. Не можехме да повярваме, че това се случва. Да намерим нещо подобно в един от най-скъпите курорти в Европа. Факт е, че това се случваше и ние просто трябваше да се възползваме, направихме го.

Отседнахме за 3 дни в нашата къщичка, през които пообиколихме околностите на долината. Долината на Шамони и заобикалящите я планини са едно от най-красивите неща, които някога са ми се случвали. Размерите на планината са толкова големи, че едва на втория ден успяхме да си дадем сметка за това. Разходихме се до следващото селце Argentiere, което за мен е по-красиво и от Шамони. От него с Калин навлязохме нагоре в планината до 1670 м и се любувахме на красотата, която излъчваха Алпите през октомври. Планинарските ни сърца се късаха докато гледахме ледовете, за съжаление не бяхме подготвени да навлезем във високата планина.

Гледайки тези красоти у нас се роди идеята, да отидем и да видим Айгер. Дори не се замислихме, просто казахме – правим го!

Третият човек обаче, не беше готов за това. Така тръгнахме към Швейцария, или по-точно Женева. Пак се разделихме, този път аз и Калин оснанахме заедно. Тръгнахме почти на свечеряване от Шамони и за малко повече от час бяхме в града. Който не е пътувал на стоп из Франция, е изпуснал много.

В Женева поостанахме 2 дни, на следващият ден дойде и третият човек от екипа ни. Оттам писах на моят приятел Румен Дамянов. Той живее в района на Савоа и аз отдавна исках да му отида на гости. Оказа се, че той си е в България. Но Румен ме посъветва да отидем на гости на Иван Кожухаров – известен наш алпинист, който живее в Женева. Това е чудесна новина, казах си аз.

Насочихме се да търсим адреса, който Румен ми даде. По пътя обаче се случваха най-различни неща, срещнахме интересни хора и така се унесохме, че за Иван беше станало късно. Както и да е, прекарахме си вечерта подобаващо – френско вино и приятни мигове. Коментирахме отиването към Айгер, Гроздан реши да се прибира към България. Ние с Калин бяхме твърдо решени да стигнем до този легендарен връх. След тези коментари стана ясно, че ние двамата продължаваме, а третия се прибира. Тримата продължихме към Loussane, където останахме заедно една вечер и на следващия ден продължихме, Гроздан – за България, ние – за Интерлакен.

Оказа се, че в Швейцария e доста неприятно. Хората, усещането. Враждебност във въздуха. И така се отказахме от Айгер. Решихме да се връщаме към България през Германия. Отидохме до Страсбург, където прекарахме една невероятна вечер. Видяхме известната катедрала „Света Богородица“ и река Ил.

Страсбург се оказа един очарователен град, особено нощем. На следващия ден отивахме към Германия, през моста на Европа. Нощувахме в една кооперация на тавана, беше много хубаво. На сутринта поехме към гореспоменатия мост в едни мъгли и направо зимен студ. Докато минавахме по моста, попаднахме на едно стихотворение на Блага Димитрова:

„Ключов камък“

Мост вековен, упование на протегнати ръце,
метната дъга над пропаст,
тайна спойка я крепи – ключов камък.
Моя клетва и проклятие,
прикована цял живот да споявам
залез с изгрев, вчера с утре, спомен с блян, сън с наяве.
Ключов камък,
кръстна участ – да поемам върху себе си
тежкия разпятен дял между протвополжности –
да и не, екстаз – покруса, край – начало,
и да се ломят подмолите, и да гаснат мойте дни,
до последен дъх да свързвам
бряг към бряг, отсам с отвъд, миг и вечност,
Ключов камък – в мост на обич.

Нямате представа как се почувствахме след като го прочетохме. Така се стоплихме, че изпитахме едно такова чувство за България… Казахме си „всичко е толкова прекрасно”, чудесата не спират да се случват, просто трябва да сме естествени.

С усмивка и топли чувства продължихме по моста и само след малко бяхме в Германия, където стопирахме на един светофар. Въпреки това ни спря кола. Идеята беше да се приберем през Германия, Чехия, Словения, Хърватия, Сърбия и в България.

Да, но тази идея бързо беше променена. След като повече от 3 часа никой не ни взе се появи един бус, който ни върна 500 км назад към Франция. Така се запознахме с Себастиан и съпругата му, които се прибираха от фамилна сбирка. Този човек имаше невероятно чувство за хумор. Ние му предложихме течен шоколад, а той каза че не яде. Бяхме учудени и не закъсняхме с въпроса – защо? Той каза, че като яде с пръсти течен шоколад, рискува да си отхапе пръстите. Всички избухнахме в шумен смях. Беше много забавен човек, преподавател по фламенко и салса.

И така, пътувахме над 4 часа с тези интересни хора. Те се прибираха в Анеси – това е градче в района на Шамони. Ние решихме да слезем на същия пеаж, откъдето последния път продължихме към Шамони. Бяхме там доста късно – около 23 ч., беше един студ…

Много ми харесваха такива ситуации – с Калин започвахме да се обвиняваме и да търсим логика и причини за случващото се. Това действаше много мотивиращо, защото знаехме че сме прави един спрямо друг. Така разбирахме, че в нас е причината за ситуацията и ние можем да си помогнем за излизането от нея.

В пътуването на стоп няма никаква логика, аз обаче за пореден път се убедих в едно нещо, а то е:
няма по-пречистващо нещо от това да пътуваш на стоп. Всичко си зависи от теб, от нагласата ти, от възприятията ти. В един момент разбираш, че можеш да създаваш реалност, можеш да привлечеш точно човека, който ти трябва. Той ще ти даде това, от което имаш нужда в дадения момент. Ти можеш да си избираш дестинации и така да повлияеш на тази реалност, че да се случи точно това, което ти е в главата.

И така, докато си мислех тези неща, ни спря един бус. Беше след 1 часа през нощта. Преди да се появи той, Калин беше категоричен, че тази нощ ще бъдем в Милано. Така и стана, човекът пътуваше от Белгия за Милано.

Имаше много интересна ситуация в момента, в който ни спря:

Той: – Вие да не сте пияни?
Ние: – Не, защо?
Той: – Ами много се смеете.
Ние: – Това е защото се радваме, освен това и лицата са ни измръзнали и не можем да спрем да се усмихваме!

След като ни поогледа известно време разбра, че не сме пияни, а просто радостни. И така, тръгнахме за Милано през тунела на Шамони, а след това последваха още поне 20. Сигурно минахме над 50 км в тунели. Аз вече заспивах и ми беше все едно, така малко преди 3 часа бяхме в Милано. Един странен и много пуст град.

Оттук насетне следват почти 1000 километра с влакове – Венеция, Триест, Любляна, Хърватия, Сърбия и най-накрая България. Това беше една от най-интересните части на пътуването, направихме го, защото в тези държави стопа не върви, опитахме се в Словения… голяма мъка.

Прекрасно място е хостел пространството до гарата в Любляна. Казва се „Металкова место“ и има 4 отделни сгради – зали за концерти, плюс хостел. Всички се случват едновременно и имаше хора за всякаква музика – метъли (имаше концерт на три групи до 5 сутринта), пънкари, транс маниаци. Гледахме ирландски танци на живо. Говорихме си с анархисти или пък с момчета, които идваха от едно село на 20 км извън града.

Испанецът Рафа стана веднага наш приятел, разказа ни как е свирел в гората. В Пиринеите. Животните наистина както в приказките са седнали да го слушат в кръг – лисица, заек, птица. Гледаше благо и умно. Говореше, че всички сме едно и планетата се радва на нашата любов, стига да не я потискаме. Свиреше с едно българско момче, мой приятел, Денис, на табла и сантур. Обикаляха от три месеца Турция, Италия и Франция и се сливаха с музиката и енергиите на света – по улици, кафенета, светофари, поляни. Съвременни трубадури, които подобно на нас номадстваха и имаха отговорност към себе си, душата си, чистота си и цялата природа!

Един завършек, които ни дари с радост и сила да преминем Балканите. Мислехме си за приятелите, за красотите на Пирин и Рила. Най-сладкото чувство беше, когато слезнахме от влака в София. Искахме да ядем баница с боза, толкова малко ни трябваше за да бъдем щастливи.

Това беше нашето четиресетдневно приключение, лично аз сега се чувствам много по-силен и уверен.