Незрящият Виктор Асенов за страстта към бягането и стремежа да надскочи себе си

Преди време ви разказахме за едно борбено момиче – Калина Асенова, която е незряща, но катери 6а+ и изследва пещери, учи клинична психология. Днес искаме да ви запознаем с нейния спътник в живота и съпруг.

Той е Виктор Асенов, на 27 години, незрящ по рождение. Завършил Социална педагогика в Софийския университет. Роден и израснал в столицата, но отскоро с Калина живеят на село. Шумен и борбен, така се определя. Част от доказателствата за второто са участията му в съботните стартове по бягане на 5 километра и в различни състезания по шосейно и планинско бягане, в които той участва с водач и непрекъснато подобрява времената си. Активностите му съвсем не се изчерпват с това и след малко ще ви разкажем за тях.

Трудностите не го спират

“Зрение имам дотолкова, доколкото мога да разбера дали лампата е запалена или не. Обичам предизвикателствата. Ако няма такива, си ги създавам сам или просто се набивам между шамарите.” – откровен е Виктор.

Истината е, че той не се спира пред трудностите, независимо дали става дума нещо да се пренесе от точка А до точка Б с градския транспорт, или пък да се бори за достъпна среда.

Мотивацията

“Липсата на зрение единствено ме прави една идея по-надъхан да се доказвам пред себе си. Например, един зрящ човек едва ли би си докарал фризер от Пазарджик с БДЖ и смяна на три транспортни средства, но аз реших да си докажа, че е възможно, и така купих първия ни семеен фризер.”

Няколко са нещата, които са водещи за Виктор. Едното е стремежът винаги да надскача себе си. Другото е усещането, че е полезен на другите със своя опит – когато разбира, че те се вдъхновяват да променят живота си към по-добро, след като са говорили с него.

Какво виждат хората?

Викторе е забелязал, че хората се радват много повече на неща, които са гледали по телевизията или са чували, че са опасни. Други, които обективно са доста по-трудни, но не са им познати, ги омаловажават, казва той.

“Например, когато с Калинка преминахме Кончето в Пирин, това беше отразено като много сериозно постижение. Когато аз минах първите си 43 километра планинско бягане или когато жена ми започна да води маршрути на скала, тоест да катери на долна осигуровка 5c, това мина незабелязано.” 

Вижте: Планини без гледка: Незрящият Анди Холцер, който не спира да катери

Училището

От първи до пети клас Виктор е в училището за деца с нарушено зрение. После учи в масово училище. Преходът е тежък и признава, че „реве всеки ден“, но се стяга и започва да създава приятелства.

“Масовото училище те научава на неща, които, поне според мен, в училищата за слепи няма как да ги придобиеш, стоейки сред хора с еднакви съдби.” 

Животът в „Дом“

Темата е болезнена за Виктор. Ето какво споделя той: „Вече учех социална педагогика в СУ, когато в един момент, в който с Калинка преминавахме през труден етап от връзката ни, съдбата реши да ми поднесе и информацията, че до петата си годинка съм живял в Дом за деца. Разбрах го от външен на семейството човек и ми се наложи да изградя буквално образа за себе си наново, вече с това парче от пъзела. Няма да крия, че този процес е много дълъг и може би продължава все още за мен. В този труден период Калинка се оказа единственият човек, който ме подкрепи и ме разбра. Говорих с родителите ми, както и с баба ми и дядо ми.

Оказа се, че през деветдесетте много често срещана практика в родилните домове е била, когато се роди бебе с увреждане, лекарите да съветват родителите и близките им да го оставят в дом. Аргументите по това време са, че в институцията имат опит в грижата за такива деца, че семейството ще си има и друго дете, и така нататък. Всъщност това все още го има в някои болници, но вече е много по-рядко явление.“

Любовта към приключенията

Като малък живее при дядо си и баба си, която му чете от учебниците и пишат заедно домашни. Още тогава любими са му неща като това да реже дърва с триона, да кара колело и „всякакви други дивотии“.

„Когато ходехме с баба ми по гората за дърва, аз й казвах, че е баба каубой. Тя ме научи да карам колело. Водеше ме на детските площадки и в началото подтичваше, докато се отпусна да карам. До ден днешен много обичам да карам колело и карам през познати гористи местности и междуселски пътища. Обмислям да си направя жилетка с надпис „Сляп съм, пази ме“.“

Срещата с Калина

Виктор е на 16, когато ресурсната им учителка ги запознава. Когато Калина отива на обмяна на опит в неговото “даскало”, както нарича училището Виктор, съучениците започват “бъзиците що не съм я завел на сладкарница, кафе или нещо друго”. И така връзката им започва в един от часовете по физика.

Превратности

“От първия си ден на бял свят, през годините до ден днешен, съм имал доста сблъсъци с лекари от всякакво естество, къде положителни, къде не толкова. Но един от тях ме накара да се почувствам доста зле. През 2018 г. чух, че има един очен лекар, който е специализирал в чужбина и може да помогне на хора с проблеми с роговицата на окото. Отидох при него и се започна един обстоен преглед.

Установи се, че нещата са по-зле от преди, защото като малък виждах и цветове, допирайки се до предмета. След което той ме попита с какво се занимавам и аз му разказах, че съм активен гражданин – ходя по гори и планини, карам колело и т.н. Той не знам защо реши, че трябва да ме посъветва да оставя настрана карането на колелото.

След този случай аз изпаднах в депресия и се отказах да се занимавам с дейностите на открито, затворих се вкъщи, по цял ден цъках клипчета в youtube и нищо не захващах. Няколко месеца по-късно, при едно ходене с Калинка на вилата, тя изненадващо ми предложи да излезем вечерта с колелетата в гората и да покараме.

Аз взех че й се вързах и някъде към 10 часа тръгнахме да караме колело. Аз карам пред нея и я викам, защото тя не е толкова уверена да се спуска бързо по черен път знаейки, че отстрани има и борови дървета. Таман сме се изкаляли доволно след двучасово нощно каране сред локвите и тя ме пита: „Я сега ми кажи, пречи ли ти това, че не виждаш, да караш колело?“ – Аз чак тогава осъзнах какво се е случило, и че първата победа става в главата.”

Вижте: Калина Асенова е незряща, но катери 6а+ и изследва пещери, учи клинична психология

Бягането

Сегашната страст на Виктор, бягането, има корени в детството. Ясно си спомня, че в училището за слепи е бил едно от най-щурите хлапета – непрестанно тичал по коридорите и редовно имал рани на главата от отворените врати. Шегува се, че е бил на абонамент за Пирогов.

После тича с кучето си водач или просто, за да хване автобуса, броди по планините. С Калина тренират от Княжево до Копитото по стръмната пътека под лифта и веднъж срещат човек, който ги кани на 5-километрово бягане в Борисовата градина.

“Дърпах се малко, понеже събитието ми се струваше много масово и показно, но отидох. Изтичахме го за 32 минути. Така се запалих да ходя по бягания, първо в Южния парк на 5 km run, после започнах да си намирам и други състезания из София и страната, и лека полека да свалям времето.”

Виктор вече редовно участва в състезания по бягане в планина и не само. В края на 2022 г. пробягва и първия си полумаратон в Несебър.

“Бегаческата общност ме прие доста бързо и доста топло. До ден днешен всеки иска да ми помогне с каквото може, за да се развивам. Хората знаят, че в чужбина има много тичащи слепи, и много се учудват, че тук незрящите не щат да бягат, при положение, че е ясно всичко как се случва и не е нужно да се открива топлата вода.”

Вижте: Ерик Уайенмайър – незрящият приключенец

Трудностите

“Докато малките общности като катерачи, бегачи и така нататък някак се справят с приобщаването на хората с увреждания, обществото като цяло все още се учи какво да ги прави.” – споделя Виктор.

Въпреки образованието и уменията, които е доказал, той среща огромни трудности и когато си търси работа “на свободния пазар по конвенционалния начин със CV в някоя платформа и после интервю”. Разбира, че му отказват повече от страх и от незнание какви възможности има, но признава, че това го демотивира.

Той споделя за опита си, който не може да се нарече положителен: „Срещал съм млади и надъхани хора, които искат да променят обществото, но си нямат представа как. Срещал съм и такива, които смятат, че слепият има пенсия, респективно работа не му трябва, и винаги следва да има асистент до себе си.

Имал съм срещи с НПО-та, които се опитват с каквото могат да променят средата и съм им помагал в реализирането на проектите, но има и такива, които се опитват на гърба на хората с увреждания да прилапат някой и друг лев.

Това беше една от причините да напусна последното си работно място, тъй като аз не се примирявам с този факт. Предпочитам да търся работа по трудния начин, отколкото да седя на уж сигурно работно място, където ми се погазват принципите всекидневно. Обществото явно зрее бавно.”

Интеграцията

„Все още, 2023 година, в страна членка на Европейския съюз, ми се налага да обяснявам какво е кучето водач и има ли то почва у нас, което е скандално – възмущава се Виктор, – на улицата с редки изключения хората са отзивчиви и готови да помогнат. Достъпността се подобрява с миши крачки и се разрушава след първия ремонт, но затова съм станал адаптивен.“

В заключение

“Това е накратко моята история. Обобщение и поука няма. Няма и мъдри съвети, защото съм щур борбен бърборко, а не мъдрец. Иска ми се просто за в бъдеще на съботните бягания в Южния парк да има още незрящи, с които да споделяме удоволствието от свободното тичане с приятели, здравото пъргаво тяло, слънцето и вятъра на финалния спринт.

Иска ми се лекарите да надъхват, а не да обезсърчават.

Иска ми се хората да опитват да назначават незрящи, а превозвачите по междуградските линии да знаят какво е куче водач.

Иска ми се родителите да имат смелост да разказват на осиновените и биологичните си деца за тяхното детство от самото начало и в закона да няма тайна на осиновяването.

Прости са нещата, просто трябва промяна в нагласите и от двете страни.”

Цялото интервю с Виктор може да прочетете на retinabulgaria.bg.