След повече от хиляда километра по турските магистрали навигацията ни отклонява по малък път, виещ се между маслинови горички, селски ниви и схлупени къщи. Усещането за връзка с модерната цивилизация е рязко прекъснато и единствено новият трактор, с който се разминаваме, ни уверява, че не сме прескочили магически назад във времето.
Пред нас е огромната гранитна купчина от милиони боулдъри, наречена планината Латмос, а вляво е езерото, някога част от Егейско море, заобиколено от хилядолетна цивилизационна история. В далечината пред нас се виждат и останките от древната Хераклеа, построена от армиите на Александър Македонски. Единствено стърчащото минаре подсказва, че сред тези руини и в момента живеят хора, а когато наближаваме, виждаме, че това е и крайната точка на нашето пътуване – селото Капъкъръ. Тук пътят свършва, но пътешествието едва сега започва.
Виж още: Боулдър край езерото Бафа
Озоваваме се на място, изпаднало в зимен сън, макар температурата далеч да не е зимна. Няколко големи жълти кучета, със завити черни опашки, дружелюбно ни посрещат и, без да очакват друго от нас, се просват в краката ни да се припичат на слънце. Единственият човек, който виждаме, е замечтан турчин на средна възраст, седнал на старо канапе, с барокови орнаменти, под навеса на един зазимен семеен ресторант. А до него трофейно се извисява купчина от стотици празни бутилки от бира.
Ниското декемврийско слънце се плъзга по огледално гладката повърхност на езерото, която е нарушена единствено от тромавия пеликан, който се опитва да излети. Руините, заобиколени от водите на езерото, са дом на стотици чайки, които изведнъж излитат с оглушителна врява, сякаш за да нарушат неловката тишина около нас. Рибарските лодки, закотвени близо до брега, дремят спокойно и чакат своите собственици, които в момента имат по-важна работа – да берат маслини. Придошлите води са залели малкия дървен кей, водещ до една туристическа лодка, а от него над водата единствено стърчи табелата, подканваща туристите да се разходят из езерото. Но туристи няма, не е сезон. И комари няма, слава богу, не е сезон.
Тук е странно тихо. Дори минарето вече цял ден е заглъхнало, а сме свикнали да чуваме песните на имама през няколко часа. Както по-късно разбираме „тук хората не са много религиозни, а имамът сега си има работа и не му е до пеене. Трябва да си обере маслините. Всички берат маслини. Сега е сезонът.“
Сутринта е хладна, нощната влага е покрила всичко. Тънка мъгла се стели над езерото, а няколко облака се крият из гранитния лабиринт над нас, само за да дочакат сутрешното слънце неизбежно да ги прогони. Ние също чакаме нетърпеливо първите лъчи да изкачат планините от изток, да погалят лицата ни и да сменят цветната гама на пейзажа около нас и в душите ни. Кафеварката ободряващо клокочи, дори и най-поспаливите излизат от бърлогите си, за да образуват кръг от крешпади, върху които мълчаливо да приготвят закуската си.
Като влечуги, нагрети от слънцето, ставаме все по-бързи и сутрешната ленивост постепенно започва да отстъпва пред натиска на кофеина и амбицията да довършим неизкатереното от предния ден. Постепенно обръщаме гръб на езерото и неговата романтика, за да се загледаме към планината, отрупана с милиони гигантски жълти камъни, започваме да нервничим, един бърза да катери, друг днес ще почива, кой ще ходи на този сектор, хайде да катерим онзи хайбол, месата на пръстите ми са надъвкани, пък аз имам четири дупки на всяка ръка, разделяме се по интереси и симпатии, нарамваме нелепите паралелепипеди на гърбовете си и тръгваме.
Гидовникът ни отвежда до малка порта в ниския каменен зид, ограждащ нечия маслинова горичка. Попадаме в градина от ниска ярко зелена трева, а тясна пътека ни води из пейзаж, сякаш изваден от фентъзи книга. Набелязали сме си боулдър, по пътя за който виждаме и всякакви други – катерени, некатерени, ниски, високи, черни, жълти. Подминаваме гигантски скални топки, приличащи на разчупени яйца, от които се излюпило нещо страховито.
Прескачаме десетки издълбани в скалата гробове на древните гърци, живели по тези земи преди хиляди години. На всички тях капаците от монолитни правоъгълни блокове са отдавна отместени от иманяри, търсещи скъпоценности, а ние осъзнаваме, че хората положени тук, освен древни, са били доста и дребни. По пътя се разминаваме със собствениците на имота, в който сме влезли, разпънали големи платнища от зебло под някое маслиново дърво, които да улавят малките черни маслодайни плодове. „Мераба“, вдигната ръка за поздрав и усмивка – тук никой няма против да катерим в имота му, стига да затваряме портите и да уважаваме поминъка му.
Продължаваме още малко из лабиринта от камъни и дървета за да намерим това, което търсим. Но и да не го намерим, намираме друго. Оттук не можем да си тръгнем с празни ръце, дали ще следваме гидовника, или ще търсим своята девствена линия, изобилието от скална маса ни гарантира, че няма да скучаем. Сваляме обемния багаж от гърба си и отново заприличваме на хора, а не на кашони с крака. Всеки загрява както може, някой къса със зъби дълги ленти лейкопласт за да покрие изтормозените си кожи от предния ден. Друг вече се е качил на камъка от задната страна и любопитно подава глава от върха за да разгадае финалните движения от излизането на боулдъра. Трети обявява на висок глас колко е уморен, сякаш за да оправдае предварително неуспеха си.
ВИЖ ОЩЕ: Рус Вакрилов за едно пътешествие до Дача – новата перла в короната на спортното катерене
Всички се пръсваме в близост, за да загреем мускулите си на по-лесни линии, но скоро отново се събираме, влачим разпънати крешпади и ги нахвърляме под основната цел. Обсадата започва. Всички отборно разгадаваме тайната, но успехите са лични. Някой „флашва“ и се оттегля триумфално. Друг е близо, но все така далече… Трети мисли вариант за ниски, четвърти оцапва с кръв хватките. Един по един преминаваме, остават все по-малко хора под линията, вече уморени, малко разочаровани. Даваме си последни опити, искаме да преминем, но май няма да е днес. Знаем, че можем, но все пак не се получава, „нищо, на свежо ще стане“ – някой ни окуражава, но утехата е малка.
Последните свиват знамената, другите ги чакат за да преминат към следващия проблем. Там историята се повтаря, понякога с разменени роли, понякога не. Така минава денят, острата скала взима своя данък, умората и гладът принуждават обсадата на камъка да падне. Превръщаме се отново в ходещи кашони и поемаме по обратния път, където ще опитаме да излекуваме раните си и да напълним енергийните си депа с надежда за следващия ден.
Отново оформяме ритуалния кръг от крешпади, където всеки разказва за деня си, споделяме мъка и триумф, работеща и неработеща „бета“, набелязваме цели за утрешния ден. Тенджерата с храна апетитно къкри, а напълненият стомах ни вдъхновява да си поговорим и за друго, освен катерене. Залезът е впечатляващ. Седем поредни дни залезът е впечатляващ, но вече не ни прави впечатление, явно тук това е рутина.
Тъмно е, но все още топло. Разговорите са приятни, виното стопля кръвта, а желанието за общуване успешно се бори с умората от деня. Все пак, когато настъпва точката на оросяване и влагата започва да покрива дрехите ни, един по един се оттегляме за сън.
За да започнем всичко отначало, сякаш безкрайно загубени в омагьосания кръг на безвремието, което намерихме край езерото Бафа.
