Всички сме следили със затаен дъх герои от големия екран, които си проправят път сякаш през нищото. Спомнете си само за прехода на Фродо и Сам през Мордор или за тримата нещастни тийнейджъри в проекта „Вещицата от Блеър“.
Ян Соуман се интересува от широкоразпространеното вярване, че изгубените пътешественици в крайна сметка се движат в кръг и през 2007 г. се заема да го проучи. Дотогава това вярване не е било тествано, но въпреки това е здраво вкоренено в масовото съзнание.
За да провери как ще се справят не измислени герои, а реални хора, Соуман проследява група доброволци, използвайки GPS, докато вървят през гъста гора или безлична пустиня, както и други, които се разхождат през голямо поле със завързани очи. Резултатът: те наистина се въртят в кръгове, но без предпочитания за каквато и да е посока, и само когато не виждат, или когато слънцето или луната са скрити зад облаци.
Изглежда, че когато имаме някаква отправна точка, сме напълно способни да вървим по права линия, дори в безлика пустиня, където дюните закриват хоризонта, или в оживена гора, осеяна с препятствия. Слънцето е достатъчно добро за тези цели, въпреки че позицията му се променя с течение на времето. Без такива знаци бързо се отклоняваме от курса.
Двамата доброволци, които минават през гората в слънчев ден, успяват да се придържат към идеално права линия, като се лутат само в първите петнадесет минути, когато слънцето е зад облак.
Вижте: Бързи съвети как да се ориентираме без компас
Четиримата души, които вървят в много по-облачни дни, се въртят в кръгове, пресичайки многократно собствения си път, без да го осъзнаят.
Пешеходците в пустинята също успяват да се справят – тези, които вървят през жегата на деня, съвсем леко се отклоняват. Трети човек, движил се през нощта, също успява да поддържа директен курс, когато луната се вижда, но когато тя изчезва зад облаците, с няколко остри завоя той се връща обратно в посоката, от която е дошъл.
Учените са предлагали много обяснения за кръговите скитания на изгубени хора. Някои казват, че при повечето хора единият крак е по-дълъг или по-силен от другия и с течение на времето тези разлики водят към извиване на траекторията. Други казват, че асиметриите в самите ни мозъци създават тенденция да се обръщаме в дадена посока. Без насочваща светлина или ориентир, тези малки отклонения дават знак за своето присъствие.
Соуман обаче е на друго мнение и се опитва да го докаже. Той пуска група от 15 души със завързани очи в голямо поле, като им казва да вървят право напред и ги наблюдава в продължение на 50 минути. Всички те вървят по много произволни пътеки, някои от които големи кръгове, а понякога изненадващо малки кръгове с диаметър едва 20 метра.
Вижте: Защо е важно да умеем да боравим с карта и компас?
Само трима от 15-те души се отклоняват постоянно в една посока и наистина се въртят в кръг. Другите вървят по по-хаотични траектории. Като цяло техните криволичения нямат постоянно отклонение и те завиват ту в едната посока, ту в другата.
Един от доброволците, с инициали К.С., участва и в двата експеримента, и въпреки че има най-силно отклонение в едната посоката, докато е със завързани очи в полето, той всъщност се отклонява в обратната посока, когато е в гората.
Това силно противоречи на тезата за влиянието на асиметричните крака или мозъци. Соуман със сигурност изключва хипотезата за крака, като показва, че относителната сила на краката на неговите ходещи доброволци не е свързана със осреднената посока на техните завои. Той дори направил рентгенови снимки на краката на един от участниците, за да измери дължината им и след това изравнява нещата с обувки с различни подметки. Това обаче не променило пътя му.
Така че без ориентири, които да ги водят, хората разчитат на обратна връзка от телата си (проприоцепция) и чувството си за баланс. Тези сигнали могат да помогнат на къси разстояния, но Соуман казва, че те скоро създават „сензорен шум“ и човек се отклонява все повече и в произволна посока.
Показателно е, че ходещите със завързани очи в открито поле се държат по много подобен начин на тези в в гора в облачно време – техните преходи включват резки завои в произволна посока и постоянно обикаляне. Това може да се дължи на всякакви препятствия или местни забележителности в гората, но не и в случая с полето.
Въпреки 50-минутното ходене, повечето от тези хора никога не са стигали много далеч. Визуалният ориентир обаче може да направи чудеса за повторно стартиране на нашата навигация. Ако Соуман позволявал на своите хора със завързани очи да вдигат превръзките си за една минута на всеки пет или десет, те успявали да калибрират отново усещането си за „право напред“ и започвали всеки блок време отново по права линия.
Вижте: Работа с компас: Основни положения
Както самият Соуман заключава: „По ирония на съдбата, в ерата на повсеместните навигационни системи в самолети, коли и дори мобилни телефони, ние едва започваме да разбираме как хората навигират в своята среда, изследвайки неизследван терен.“ Неговото изследване показва, че дори простият акт на ходене по права линия е по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед.
За проучването на Ян Соуман e разказано в National Geographic.
