19 август 1961 г. – тъжен ден за българския алпинизъм

На тази дата при опит за траверсиране на Безенгийската стена в Кавказ
загубихме трима от най-добрите ни алпинисти – м.с. Цанко Бангиев, м.с. Йордан
Мачирски и Радко Бреянов, недочакал удостояването му с това високо звание.

В 10.30 часа местно време, малко след като бяхме изкачили първия, най-висок и най-
значим връх на поредицата върхове – Шхара /5201 м/ се случи непоправимото.
Прекратихме траверса и с безброй рапели заслизахме по предполагаемия път на
тяхното падане. Надявахме се! Силно желаехме въжето между тримата да се е
закачило на някой камък и те да очакват нашата помощ. Уви! Такова нещо не би
било възможно. Ледената стена бе почти отвесна. Ниско долу, на 2500 м, в
слънчева Сванетия, в дълбока ледена яма телата им бяха намерили покой…

Един ледокоп, няколко камъка и голямата мъка останаха сред ледената
пустош. Петдесет и четири години по-късно 8 души, между които синът Аспарух
/Пури/и внукът Йордан /Данчо/, на Данчо Мачирски посетихме малкото селце
Ужгули, където сред цъфналите рододендрони почетохме паметта на тримата и
поставихме паметна плоча. /Виж кръстчето на снимката от района на с. Ужгули/.

Цанко Бангиев – един от най- добрите адвокати на Втора софийска кантора.
Алпинистът, който в началото на 50-те години на миналия век диктуваше модата на
българския алпинизъм. Осъщиствил множество премиерни изкачвания по
българските плани, в това число „Славянски тур” на Злия зъб. Още невръстни деца
заедно с приятелчето си Иван Стайков /впоследствие професор и ректор на
Спортната академиая/ забиват първите клинове на скалите над хижа „Рай” в Стара
планина. Началник на учебната работа в ЦАЛ, когато лагерът се премести от Пирин в
Рила – тези и още много неща бе направил Цанкиша, както всички го наричаха.
Незабравимо, обаче ще остане изкачването му на всички категоризирани маршрути
в нашите планини към началото на 50-те години.

Тогава Цанко катереше с фотоапарат, молив /все още нямахме химикали/ и с бележник. Записваше всеки детайл по маршрутите, отбелязваше най-трудните пасажи, даваше съвети и благодарение на това негово дело се появи забележителната му книга „Алпийските стени в България”. Книга, която дълги години бе настолно четиво за всички алпинисти. Книга, която и днес се търси по шкафовете на библиотеките и по
антикварните книжарници, защото всеки алпинист би желал тази книга да бъде в
личната му библиотека.

Йордан Мачирски – един от най-постоянните партньори в множество
изкачвания на Енчо Петков /треньорът на армейските алпинисти/. Осъществил
множество премиерни изкачвани, в това число и първото зимно изкачване на стената на връх Синаница в Пирин. Неизменен участник в зимните траверси, когато
у нас си пробиваше път тази форма на алпийска практика. Горещ привърженик на
скалното катерене и многократен призьор, както в индивидуалното класиране, така
и при свръзките. Данчо остана малко време в алпинизма, на който можеше да даде много. Неговите приятели, а и не само те, а и тези, които малко го познаваха ще го запомнят не само с трудните му алпийски изяви, но и с китарата, която както и
алпийското въже бяха неизменни негови спътници.

Радко Бреянов – даде малко на алпинизма, защото се бе родил малко по-
късно от предишните двама, но изявите му показваха, че той може да даде твърде
много на алпинизма. Залог за това бе и включването му в първия национален отбор
по алпинизъм, поставил си високата цел – траверсиране на Безенгийската стена.
Радко не дочака времето, когато след траверса на път за България във влака до него
щеше а седне синеоката Украинка Валя. А кумове щяха да му бъдат Джиджи, Аврам
и пишещият тези редове. Това желание той бе изявил на 18 август, когато
четиримата разделяхме малката палатка…

Днес, на камъка на Втора тераса над хижа „Мальовица” за тримата, а и за още
много алпинисти, споделили тяхната съдба, напомнят паметните им плочи. Не ги
подминавайте! Те много обичаха планината, но заплатиха тази си любов с най-
скъпото – с живота си.

Почивайте в мир незабравими приятели! Вие оставихте незалечима следа в
историята на българския алпинизъм.