Лицата на нашето планинарско училище – ЦАЛ, ЦПШ, УЦ- „Мальовица”: Аврам Аврамов

Отново съм пред компютъра. Пак ще пиша за Аврам. Писал съм с най-голямо удоволствие за този човек много пъти, защото винаги е ставало въпрос за нещо голямо направено от него и от партньорите му. Днес обаче няма да пиша за неговите спортни изяви. Е, няма как да не спомена върховете, които той ни остави както по нашите
планини, така и извън страната.

Днес ще погледна Аврам, но няма как да ги разделя с Блага, защото тях само Господ направи това, когато един след друг ги прие при себе си. Ще бъда с него в подножието на връх Мальовица, където на три пъти той /те/ прекараха 13 години и 3 месеца.

Първият път отидоха на 10 октомври 1956 г. и останаха до 1 май 1957 г. Тогава Аврам изпълняваше ролята на комендант по приключване работата на закрития от Министерския съвет лагер по „целесъобразност”. Две години по-късно – на 1 септември 1959 г. двамата отново са на „Меча поляна”, този път, за да останат там малко повече от 8 години. От 1 май 1967 г. Аврам пое ролята на съюзен треньор по алпинизъм в ЦС на БТС, а Благовеста спортното ориентиране в Пионерския дом.

Градът не ги задържа дълго и от 15 февруари 1988 г. до 30 април 1993 г. Аврам отново оглави ръководството на школата, която вече бе с ново име – ЦПШ „Христо Проданов”. Ръководи я още пет години, вече не като Началник, а като Директор на Учебния център – УЦ „Мальовица”. Той няма най-дълггодишното управление на школата, защото това принадлежи на Павел Димитров /цели 17 години и 3 месеца/. Не
е бил и този, който е поставил началото, защото това право е категорично на Бате Ганчо Игнатиев. Мисля, обаче, че никой няма да ме упрекне ако изкажа и моето мнение, което се покрива с много хора, докоснали се до школата: Аврам не само с времето, което е прекарал там, но най-вече с работата си, която е дал е заслужил да се счита за „Емблема” на нашето планинарско училище.

Аврам вече не е между нас, но върху билия лист той ни е оставил своите далечни спомени за първите дни на лагера, когато от Пирин той е преместен в Рила. Ето и една малка част, от тях които предлагам на читателите в дните, когато отбелязваме 70-годишния юбилей на нашето планинарско училище, което някои с право го
наричат „Българското Шамони”.

„В първите дни на лятото на 1953 г. край х. „Мальовица” изникнаха като гъби 40 алпийски палатки. Дойдоха и първите курсисти. Започна нов живот за алпийския лагер на новото място. А това съвсем не беше леко –  до хижата нямаше нито път. Всички материали, съоръжения, екипировка и храна за 200 души трябваше да се пренасят с коне или на гръб по тясната и стръмна планинска пътека.

С много трудности бе съпроводена и учебната работа. От отделните алпинисти и алпийски секции се събираха необходимите клинове и карабинери качеството на които почти не отговаряше на необходимите изисквания. Инструкторите също, все още, нямаха необходимия педагогически опит, но въпреки това лагера стъпи на
крака.

Трудностите, по време на „Мальовишкия период” не бяха само от пряката учебна работа на лагерниците. Те идваха и от лошите атмосферни условия. Особена трудност за ръководството и курсистите бяха трите дни през месец юли – 17, 18 и 19, когато
целите палатки се оказаха затрупани от сняг. Или например цялата ноемврийска смяна, която цели петнадесет дни живя под снега, но не пропусна нито едно занятие, с което заслужено остана в историята като смяна герой.

А какво да кажем за онези курсисти, които в свободното си време доброволно слизаха до „Меча поляна”, за да помагат при строежа на първата дървена барака, където вече бе решено да се премести за трети път базата на Централния алпийски лагер.

Благодарение на това през месец декември 1953 г. лагерът намери своето последно място и се настани вече в своя собствен дом. Дом, който нямаше дюшеме, а прозорците вместо със стъкла се закриваха с одяла или платнища. Все пак и това ни радваше, защото даваше по-добър подслон, предпазваше от снега и честите
бури. Така завърши един от най-трудните периоди от историята на Централния алпийски лагер”.

Както обещах още в началото няма да пропусна и това, с което Аврам обогати и историята и развитието на българския алпинизъм с върховете, до които той се докосна и вписа в дългия списък в личния си архив.

Спирам се само на някои от най-важните:

*Изкачвания на почти всички категоризирани стенни маршрути и зимни траверси, с които бе удостоен със званието майстор на спорта.

*Пти Дрю по Западната стена в Алпите – първо българско постижение от световен мащаб, което му носи званието заслужил „Майстор на спорта“.

*Безенгийската стена /1961-1964 г./ в Кавказ. Първи български изкачвания на пик Ленин /Авицена/ и вр. Комунизъм /Исмаил Самани/.

*Ръководител на експедиция „Еверест-84”, донесла заслужена гордост не само на алпинистите, но и на целия български народ, което го прави „Герой на социалистическия труд”.

Голяма част от трудовете на доц. Бешев са поместени в книгите, издадени от Списание 360: