В края на август миналата година дуото Цветан Иванов и Димитър Михайлов спечелиха безкомпромисно състезанието Red Bull Bike the Balkan. Шестетапното маунтин байк състезание започна на 23.08 от връх Ком, в 7:00 сутринта и завърши на нос Емине на 28.08, в 20:30 вечерта.
Двамата успяват не просто да са първи, а го правят с наистина впечатляваща преднина от 4 часа и 40 минути.
Срещаме се с тях няколко месеца след състезанието, за да научим повече за подготовката в такива формати, предизвикателствата на трасето и най-вече как се печели Red Bull Bike the Balkan:
Разкажете ни повече за вас по отделно. С какво се занимавате? От къде се познавате?
Цветан: Казвам се Цветан Иванов, уча дентална медицина към Медицински университет София и в същото време практикувам това в SmileDent Дианабад. Тези мои професионални задължения заемат повече от 60% от денонощието, в останалите 40% тренирам и опитвам да давам живот към дните си. Научил съм се да спя “бързо“, за да имам достатъчно време за останалата част от моя живот.
Димитър: Казвам се Димитър Михайлов и съм на 43 години. Завършил съм информатика в Софийския университет. Работя в САП Лабс България като ръководител на екип специализиран в областта на криптографията и компютърната сигурност. Като ученик ходех на състезания по математика и информатика, а сега на такива по планинското колоездене и планинско бягане.
Последните години Цецо е познат от победите му в шосейните колоездачни състезания, но когато беше ученик участваше в състезания по планинско колоездене. Познаваме се от тях, тоест от доста години вече. По време на тези състезания и след тях просто усетихме, че имаме много общи приказки, макар и професионално да сме в коренно различни сфери. Никога в общуването ни не се получава от онова неловко мълчание. Хм, тук леко излъгах – получава се такова всъщност…докато катерим баири.
Как решихте да участвате в Red Bull Bike the Balkan като екип?
Ц: С една дума – инцидентно! Аз предложих на Митко в един късен час – той дори не бе разбрал за това събитие (много е социален, хаха). Последва дълго съобщение в негов стил, като основното бе, че трябва да влезе в още по-добра форма и ако това стане ще участваме, но да не гоним класиране, а просто преминаване на дългия път до морето. Точно противоположно на мен. Аз исках рекорд! Исках скорост! Исках да сме като швейцарски часовник във всяко едно отношение. Но го познавах…знаех, че когато стартираме всичко ще е различно. Все пак и двамата сме лъвове и някак не върви да се движим като трактор през нива, при положение, че можем да я “прелетим“…
Та така, стигнахме до споразумението да караме бавно и сигурно. Започнахме да тренираме заедно – сутрин! Рано! В 05:00 – 06:00! Преди работа. Имаме си тайно място за закуски толкова рано… Хапвахме и се изтрелвахме към Черни връх през Конярника. Често за време. На места тренирахме бягане с колела на гърба. Или по-точно аз бягах, докато Митко просто забързваше крачка, той си е испулин все пак!
Състезанието е доста „изпомващо“ и изисква доста добри умения. Как и колко време преди това се подготвяхте за него?
Ц:Като цяло всеки от нас се подготвяше самостоятелно и участваше на различни състезания през пролетта, но реално започнахме да тренираме заедно и специфично за Ком-Емине около 2 месеца преди самото състезание. Любимата ни тренировка беше ранно тръгване, закуска баница с боза, скоростно изкачване на Черни връх през Конярника (за да има и носене на колелата) и после още по-скоростно прибиране. Направихме и три проучвателни карания по самото трасе: Петрохан-Арабаконак, Ботев-Узана, Узана-Буковец. Имаше доста интересни моменти при тези карания, но най-забавният беше, когато в кръчмата на Горно Камарци се запознахме с кмета на селото. След като му казахме колко часа сме карали от Петрохан до там, той доста авторитетно заяви, че сме били много бавни. Затова решихме да свалим няколко часа по време на самото състезание, дано тогава не сме били чак толкова бавни в очите му.
Д: Тренирахме всеки ден, няколко месеца преди самото състезание. Експериментирахме с всичко. Черни връх се превърна в по-често посещавано място от кварталния магазин, но пък всеки път нещо се случваше и беше забавно. Или закъснявахме за работа и трябваше да сме по-бързи или бяхме толкова бързи, че си удължавахме маршрута.
ВИЖТЕ:“Българи на големите върхове по света” – новата книга на списание 360 и доц.Сандю Бешев
Коя беше най-трудната част по трасето?
Д: Едновременно заявяваме – втори и трети етап бяха най-тежки поради естеството на терена и продължителността им. Преди години бях минавал от Кашана до Добрила и бях подготвен какво да очаквам там. Третият етап обаче ми беше напълно непознат в частта от Добрила до Ботев и си мислех, че носенето на колелата ще бъде само, където има стоманени въжета при Купените. Е, не, беше много, много повече.
Каква беше екипировката ви? Как устройвахте биваците си?
Д: Имахме задължителна екипировка, която се изискваше от всеки един участник. Ние имахме от всичко, та дори в повече. За през нощта Цецо използваше спален чувал Bike на Rock Empire от Stenata и е изключително доволен, дори от ветровитите нощи по билото на бакана.
Екипировката се състоеше от следните неща: изправен и сервизиран велосипед, каска, шпайкове, ръкавици, една торба с храна (енергийни гелове, енергийни барчета, енергийни вафли, сурови курабии, мед, таблетки за изотонични напитки, разтворим магнезий), една чанта с велосипедни части (външни и вътрешни гуми, накладки, вериги, спици, вентили, инструменти, помпи, латекс за безкамерни гуми, смазки и т.н.), спален чувал и шалте, една чанта с дрехи (колоездачни и обикновени). В устройването на биваците бяхме привилегировани.
Организаторите от Red Bull се грижеха за разпъването и прибирането на биваците. Ние трябваше само сутрин да си съберем багажа, което си беше предизвикателство, защото за всеки случай бяхме вземали и това, и онова, и още неща. Личните принадлежности вече бяха наша отговорност. Целта ни бе всичко да е максимално компактно и подредено. В същото време да не ни липсва нищо. Може би медицинската част на Цецо тук се вписваше много добре, някак по всяко време в цялата на пръв поглед купчина с багаж, той знаеше кое къде е.
Имаше ли нещо, което бяхте пропуснали в предварителната подготовка, а се оказа,че ви е необходимо в хода на състезанието?
Ц: Подходящи удобни чорапи за етапите с много ходене. Поради лош избор в края на трети етап ходилата и пръстите ми бяха силно подбити и едвам се държах на педалите.
Д: Достатъчно на брой енергийни гелове. Те са най-лесните за консумация, докато караш. Моите свършиха преди последния етап, защото явно бях подценил колко енергия трябва да си набавяш в толкова дълги етапи. За щастие имах останали други енергийни продукти – вафли и курабии, но те се отварят и ядат по-трудно в движение.
Цецо няма до го коментирам. Наистина не знам как издържа с толкова хранене. Почти никакво. Така е привикнал организмът си, че той не огладнява. Хапваше нещо, колкото да не е без нищо. Не знам колко е добре, но той с толкова години опит авно е успял да настрои организмът и тялото си да работят на друг ритъм и да имат други нужди. Което е…без коментар!
С доста голяма преднина печелите формата – 4 часа и 40 минути. Това означава ли, че сте жертвали от времето си за почивка и сте се „претоварили“ в името на победата?
Ц: Първият етап беше доста нервен и на няколко пъти трябваше да настигаме водещите отбори. Най-тежко беше изкачването от г. Лакатник до х. Тръстеная, където карахме на лимита, но успяхме да излезем начело и дори да натрупаме малка преднина. От там до края на състезанието в нито един момент не сме се „претоварвали“. С всеки етап се чувствахме все по-добре, движехме се бързо и се наслаждавахме. В края на четвърти етап дори имахме време за следобедна дрямка.
Колкото до преднината – да, убедителна като цяло. Време за почивка, хмммм, като се замисля времето ни за почивка бе когато пресечем финалната линия. Спирахме на подкрепителните пунктове, за не повече от 3-4-5 минути. Като през това време зареждахме вода и ако ни трябва нещо за хапване. Бяхме изпратили от нашите спонсори на всеки пункт – хидратиращи напитки Oshee и магнезий от Doppelhertz. С това ни беше свързано времето за почивка, ако може да бъде наречено по този начин изобщо.
Останалите отбори след нас са правили почти същото, с тази разлика, че ние в нито един момент не сме си позволили отпускане. Голяма част от трасето ни бе напълно непознато. Карахме с втренчени очи в GPS-траковете и в търсене на маркировка. При част от изгубванията се е налагало да тичаме само, за да намалим поне малко от изгубеното време.
Кога разбрахте, че сте първи? Непосредствено преди финала или на по-ранен етап?
Ц: След всеки етап имаше временно класиране. Тъй като спечелихме и шестте етапа, финалното класиране бе ясно. Въпросът бе, че след първия етап имахме аванс от 35 минути и аз бях с контузия след падане преди гара Лакатник. Тогава просто исках да се вработя в следващия етап и ако продължа въобще да опитаме да запазим тази разлика. ОБАЧЕ! Митко като видя, че мога да продължа си реши, че трябва пак да гоним първо място и за втори етап! Е, добре… Какво да правя? Нали трябва да сме “бавни, но не сигурно“. Знам си го аз!
Така и в трети етап, чувствах се доста изморен в средата на трасето, след няколко часа се посъвзех, но Митко бе в криза по поредното дълго изкачване. Съвзехме се взаимно. Тогава не ми се искаше да се изразходваме повече и смятах за редно да продължим в по-икономичен режим. НО не! Финалът нали е в местността “Узана“, а Митака е габровец. Аз не знаех за този негов план! Чакаха го близки и приятели, които по цял ден следяха трака, а в неговата глава цял ден се е въртяла мисълта да спечелим и етап 3. Ох…. Та така, пак стана неговото. От там насетне се заех аз, неговата габровска мисия бе изпълнена успешно! (смее се)
След края на този етап вече имахме преднина от над два часа. Това беше благодарение на доброто ни каране и някои скрити мисли, но и поради здравословни и технически проблеми при другите водещи отбори. Въпреки тази голяма разлика не бяхме спечелили състезанието, защото лошият късмет можеше да споходи и нас. Един сериозен технически проблем щеше набързо да стопи преднината ни. Отдъхнахме си едва на 30км преди финала, когато си казахме, че оттам, дори и при технически дефект, можем с бягане да финишираме първи.
Участвалили сте и друг път в подобни формати и с какви резултати?
Това ни бе първият съвместен формат, но какъв! Със сигурност ще има и други такива занапред, защото показахме, че можем да работим като един.
Какъв е съветът ви колко бихте дали на тазгодишните участници?
Намерете подходящ съотборник, тренирайте заедно и се забавлявайте. Просто трябва да работите като едно цяло, за да може дори моментите на криза да ви се сторят по-приятни, отколкото болезнени!
Снимки: личен архив и Ивайло Дончев/Red Bull
