Върхът се намира в най-северната част на Софийския хребет на район „Архиз” в Кавказ. Издига се високо над боровата гора и река Голям Зеленчук. Изкачен е на 2 януари 1982 г. от шестима съветски алпинисти: Е.Запорожченко-ръководител, Б. Фьодоров, В. Лебедев, В. Кобляков, А. Рунич и В. Медянков. За изкачваето на върха е необходимо да се бивакува в района на езерото под вр. „60 години КЧАО” /Карачаево-Черкеска автономна област/.
Маршрутът следва математическото боло и в началото почти няма технически трудности – достъпен е и за добре подготвени туристи. Ползването на алпийска техника е необходимо във втората част на маршрута, където е наложително забиването на алпийски клинове и задължително обързване с въже. Изкачването отнема 3-3.5 часа, а слизантето, което става по пътя на изкачването, около 2 часа. От върха се открива прекрасна панорама към целия район Архиз.
Тук е необходимо да поясним, че в района Архиз има още около 15 върха, които са изкачени за първи път от съветски и български алпинисти и поради това те са назовани с български имена. Районът се намира в Ставрополския край, който е побратимен с гр. Пазарджик. Това е дало основание изкачените върхове преди всичко да носят имената на градове от този наш окръг, или имена свързани с близката и далечна история на България. Инициатори на усвояването натози красив кавказки район са Руслан Горда и Едуард Запорожченко в тясно сътрудничество с автора.
Изкачването на този девствен и безименен връх става само няколко месеца преди да се навършат 40 години от разстрела на ген. Владимир Заимов – герой на СССР. Ето какво е написал дни след самото изкачване ръководителят на 6-те алпинисти инж. Едуард Василевич Запорожченко:
„На мен ми остана само искренно да благодаря на своите другари-алпинисти, разделили трудностите на януарското изкачване по северо-източния гребен на безименния и непокорен преди това връх. Изкачване, което посветихме на великия син на България и на славянството – генералът от артилерията Владимир Заимов. Считам за себе си голяма чест да предам от тяхно име в музея на Българо-Съветската дружба в гр. София снимка на върха. По време на цялото изкачване нас ни окуражаваше разказът на военните журналисти М.С. Кореновски и А.А. Сгибнев за последните часове и минути от живота на генерал-майора от артилерията Владимир Заимов, които искам отново да припомня, защото неговата смърт е пример, който годините не могат да отдалечат от нас.
Утрото на 1 юни 1942 г. фашистите превързали ген. Заимов към бетонния стълб и дълго го държали под дулата на винтовките очаквайки, че пред лицето на близката смърт този непокорен и горд българин, ще се побои от смъртта и ще помоли за милост. Генералът стоял с високо вдигната глава. А когато палачите отдали команда и затрещяли затворите Заимов извикал: „Съветският съюз и славянството са непобедими! След мен идват хиляди? Да живее свободна България!”.
„Но какво става? Войниците отпуснали винтовките. Те не искали да бъдат помощници на палачите. „Благодаря ви войници – казал им генералът – това за мен е най-голямата награда в смъртния ми час”. Тогава към осъдения побягнал разяреният фашиски офицер и в упор изпразнил пистолета. .. Има в СССР вълнуваща легенда, че по време на присъдата на генерала на фронта от Баренцово до Черно море за минута замлъкнала цялата съветска артилерия. А после пушките и оръдията застреляли отново, громейки с особена ярост врага. Такъв бил прощалният салют на съветските войни към своя български другар по оръжие.
Малко по-късно в ефира прозвучали думите: „Говори Москва… Говори Москва… Българи, днес в София е разстрелян славният син на България и славянството – генерал-майорът от артилерията Владимир Заимов”.
През 1947 г. посмъртно Владимир Заимов е повишен в чин генерал-полковник.
