Транго Тауър не е за всеки: Българите в световния елит (част първа)

1200 метра пълен отвес, 30 алпийски въжета от най-висока категория на трудност и то на 5000-6000 метра надморска височина.

Историята

През 1988 г. имах възможността да разговарям с двама големи алпинисти – швейцарецът Ерард Лоретан и Войчех Куртика от Полша. Тогава и двамата спокойно можеха да се наредят непосредствено след Райнхолд Меснер с актив от всичките 14 осемхилядника. Не го направиха и двамата, а на въпроса ми защо, Куртика спокойно отговори:

„Осемхилядниците, като такива, не ни интересуват. На света има толкова много по-ниски, но значително по-трудни върхове. Ето, например, Транго Тауър – това е нещо фантастично. Да, за големите алпинисти няма по-голямо постижение от Транго.„

Тогава информацията ми за този връх бе незадоволителна. Години по-късно, когато и аз попълних оскъдните си сведения за него, ми стана ясно защо и Лоретан, и Куртика благоговееха пред безименната кула (Неймлис Транго Тауър), която само преди месеци бяха изкачили, а UИАА бе обявила изкачването им за най-голямото постижение в алпинизма за 1988 г.

ВИЖТЕ: Скалните кули Транго Тауърс

Оттогава изминаха малко повече от 10 години. Българските алпинисти бяха превзели 9 от всичките 14 осемхилядника на планетата. За Транго Тауър все още никой обаче не споменаваше. Дали и те, както и аз, не дооценяваха този фантастичен връх, или просто не бяха дорасли за него? Поради това, останах приятно изненадан, когато научих за готвената българска експедиция „Транго Тауър-98“.

Началото на тази идея

Идеята идва още от 1992 г., когато Тончо Тончев като участник в троянската експедиция до осемхилядника Гашербрум II, минава недалеч от изящните форми на този скален феномен. Тончо така силно се впечатлява от този фантастичен връх и дълбоко в себе си решава, че все някога ще премери сили с него. А когато идеята му се приема и от Николай Пeтков, вече нищо не може да спре реализацията й. Трудностите обаче тепърва започват. Необходими са средства, и то много.

Екипировката и съоръженията за това начинание трябва да бъдат на ниво, а с такива те все още не разполагат. Екипът, с който трябва да решат проблема „Транго Тауър“, трябва да бъде силен, подбран от отлични катерачи и много добри приятели. Такива те имат, но не всеки от тях може да реши финансовия си проблем, което още повече стеснява кръга на евентуалните участници. А когато почти всичко е готово и екипът се готви за път, нелепа случайност извежда от състава този, който може би най-много заслужава. По време на тренировка на скалите край Враца, Тончо счупва двата си крака... Жалко не само за него, но и за състава, който се лишава от една много силна единица.

И така, на 24 май в специално пригодената за пътуване УАЗ-ка на Сотир Стойчев от Пещера, местата си заемат още Николай Петков – ръководител, София Фотева, Михаил Михайлов, Милен Милчев, Димитър Колешев и Димитър Тунев, който не е алпинист.

ВИЖТЕ: Що е то биг уол?

65 дни по-късно

Предстоят 65 дни, изпълнени с много вълнения по време на пътуването, невероятни трудности по време на организацията в Исламабад и по време на самото изкачване и накрая заслужената радост от постигнатия успех, героите от Транго Тауър отново са на родна земя. Очаквайки ги с нескрито вълнение, почти не дадох възможност на Сотир да си отдъхне от дългия път, защото часове, след като е натиснал за последен път спирачките на УАЗ-ката пред дома си в Пещера, ние стояхме пред отрупаната маса с плодове и зеленчуци, за каквито отдавна бе мечтал.

В суетнята на щастливите му син, дъщеря и съпруга, Сотир бавно и търпеливо ме поведе към мечтата, превърната вече в реалността „Транго Тауър“.

Пътуването

Пътуването през България, Турция, Иран и Пакистан създава не малко трудности не само по пътищата, но и по граничните пунктове най-вече на Иран и Пакистан. Затова, когато след 8 дни и навъртяните 6400 км на 1 юни групата достига българското посолство в Пакистан, тя наистина може да си отдъхне. Ръководителят на българската мисия в тази страна е направил много и ще направи още много, за да се решат и последните въпроси в страната, където никой за нищо не бърза. Въпреки това, повече от седмица им е необходима, за да се уредят всичките формалности и бъде даден ход на голямото начинание.

Малко успокоение за алпинистите идва тогава, когато целият състав напуска Исламабад и с автобуси се отправя по 600-километровия път към селцето Скарду и още 150 км до последния населен пункт Асколе, който се преминава само със специални джипове. От Асколе до базовия лагер на 4000 м в продължение на 4 дни не малко трудности създават и 25-те носачи, които в стремежа си за по-голямо заплащане непрекъснато поставят редица изисквания.

Очаквайте и втора част на материала „Транго Тауърс не е за всеки или българите в световния елит“.