След успешните изяви на българските алпинисти в Алпите, Кавказ и най-вече в Памир и Хиндукуш, погледите им се насочиха и към най-престижната планинска система в света – Хималаите.
Началото на хималайските ни намерения се зародиха още през 1976 година, когато по време на втората поредна среща на алпинистите от балканските страни се срещнаха на територията на бивша Югославия. На срещата присъстват представители на България, Гърция, Румъния и домакина Югославия. Ръководител на нашата делегация бе Николай Паскалев, тогава секретар на ЦС на БТС. На тази среща освен алпийските изкачвания се обсъждат и някои теоретични въпроси, касаещи алпинизма на Балканите. Теоретичните въпроси са главно два – значката „Покорител на балканските първенци” и организиране на съвместна хималайска експедиция на алпинистите от балканските страни. Първата точка преминава бързо и се взема положително решение. По втората точка известна резервираност се изказва от страна на домакините, които в това отношение бяха на крачка напред. До решение на въпроса не се стига. И той, като че ли се забравя.
На едно от заседанията на УИАА в разговори по коридорите се заговорва за организиране на съвместна експедиция до Хималаите от страна на държавите в бившия Социалистически лагер. По това време за съветските алпинисти Хималаите са „мечта неосъществена”. Там известна резервираност изказват представителите на Полша, Чехословакия и Югославия. И от тези разговори не се стига до положително решение..
Въпросът за български осемхилядник обаче не отпада от бюрото на Българската федерация по алпинизъм /БФА/. Тук бих открил скобка и поясня, че по това време съм член на Бюрото на БФА и съм пряк свидетел на това, което споделям в настоящия материал. На редица заседания този въпрос се обсъжда многократно и през зимата на 1977 г. бюрото взема единодушно решение за организиране на хималайска експедиция. Началото е трудно. Започват безкрайни спорове кой и какъв да бъде първият български осемхилядник? От високите хималайски върхове над 8500 м или от по-ниските в Каракорум? Следват продължителни дебати и специално организирана среща на действащите алпинисти, ветерани на българския алпинизъм и планинарството както и редица други специалисти. Тук не бих пропуснал Светослав Колев – авторът на книгата „ПЪРВО-ПОКОРИТЕЛИТЕ” /единственният българин, владеещ 40 езика/. Везните натежават към вр. Анапурна /8091 м/, като най-близък до подготовката на нашите алпинисти. Сравнително нисък и може да бъде изкачен без ползването на кислородни апарати, които безспорно биха затруднили подготовката на бъдещата ни експедиция. За избора на вр. Анапурна не без значение бе и фактът, че подстъпите към него са сравнително най-кратки …
Запитването, което бе направено от българска страна пред Министерството на туризма в Непал обаче изменя становището на специалистите, тъй като за пролетта на 1981 г. вр. Анапурна бе вече зает. За исканото от българските алпинисти време свободни се оказаха Кангчендзьонга – Главен /8586 м/, спътникът му Ялунг Канг /8433 м/ и Лхотце /8516 м/ . Тъй като експедицията бе посветена на 1300-годишнината от образуването на българската държава и тя трябваше да се проведе през 1981 г., изборът падна на Лхотце. И тук дойде неочакваната съпротива. Председатерлят на БФА – ген. Димитър Пчелински, който в почти всички изказвания подчертаваше, че е „лаик” в областта на алпинизма /б. а. – думата е лично негова/, поиска точна финансова сметка за провеждането на такава експедиция. Направената сметка му се видя твърде скъпа и той не подписа докладната до бюрото на ЦС на БТС. След редица, бих казал, умели ходове на Иван Костов, който тогава бе зам.-председател на БФА нещата се уредиха и докладната на Бюрото на ЦС на БТС достига до Секретариата на ЦК на БКП. По това време нищо не ставаше без тази висока институция.
И така след редица трудности нещата потръгнаха в следния порядък:
– На 25 юли 1979 г. Секретариатът на ЦК на БКП взема решение за започване на подготовка на българска експедиция до вр. Лхотце, в чест на 1300-годишнината от създаването на българската държава.
– На 16 октомври същата година се получава официално разрешение от Министерството на туризма в Непал за провеждане на българска хималайска експедиция за изкачване на вр. Лхотце през предмусонния период на 1981 г..
– През месец февруари 1980 г. е изграден Организационен комитет за подготовка и провеждане на експедицията с председател Иван Славков, тогава зам.-председател на Комитета за култура и генерален директор на Българската телевизия. За членове на комитета са включени представители на различни ведомства, министерства и организации, а Българската телевизия официално поема шефството по подготовката и провеждането на експедицията. Тук бих искал да подчертая важната роля на Иван Славков, който бе дал устни пълномощия на Иван Костов. Към когото и да се обърне за помощ да казва: „Идвам от името на Иван Славков”.
По решение на бюрото на БФА подготовката за тази експедиция започват 43-ма алпинисти. След многобройни лагер-сборове, медицински прегледи и най-вече лагер-сборът на Памир в края на 1980 г. е определен и окончателният състав на експедицията от 21 души както следва:
Христо Проданов – ръководител, Кънчо Долапчиев и Димитър Бърдарев – зам. ръководители, Иван Костов – пълномощник на ЦС на БТС, д-р Стайко Кулаксъзов – лекар, Стефан Калоянов –радист, Иван Панайотов и Александър Пеев – оператори и участници – Огнян Балджийски и Слави Дерменджиев от „Планинец” София, Методи Савов и Красимир Тасев от Кремиковци, Евгени Христов , Дойчин Василев и Запрян Хорозов от „Ив.Вазов” София, Руси Дженев от Плевен, Емануил Деянов от ВИФ, Кънчо Матеев и Наско Ламбов от Варна, Людмил Янков от Кюстендил и Тошко Лазаров от Сливен.
На 15 февруари 1981 г. ръководителят на експедицията Христо Проданов заминава за Непал, за да уреди формалностите около получаването на окончателното разрешение за експедицията. На място в негова помощ се включва и Георги Грънчаров от българското посолство в Индия.
Официалното изпращане на експедицията и отпътуването на останалите 20 участници става на 25 февруари. До 3 март целият състав прекарва в столицата на Непал – Катманду, след което започва продължителният трек към базовия лагер. Точно след 20 дни – на 23 март всички алпинисти са на 5350 м, където устройват базовия си лагер.
- От 28 до 31 март, разпределени на групи, алпинистите обработват пътя през ледника Кхумбу и устройват първия си лагер на 6050 м.
- От 1 до 10 април изграждат втори лагер на 6460 м.
- От 11 до 16 април изграждат трети лагер на 7350 м.
- От 17 до 19 април е изграден и последния, щурмови лагер на 7950 м
На 22 април целият състав се събира в базовия лагер, където на общо събрание е определена щурмовата група в състав: Христо Проданов, Методи Савов, Огнян Балджийски и Кънчо Долапчиев. Втората група е в състав: Димитър Бърдарев, Слави Дерменджиев и Людмил Янков, чиято основна задача е доизграждане на щурмовия лагер и зареждане с храна и съоръжения останалите лагери. Емануил Деянов, Красимир Тасев и Дойчин Василев получават отговорната задача да поддържат в добро състояние пътя през ледника Кхумбу.
Щурмовата група напуска базовия лагер на 27 април, а от лагер 3, поради заболяване, обратно се връща Кънчо Долапчиев. При това положение на 29 април в лагер 4 нощуват трима души – Христо Проданов, Огнян Балджийски и Методи Савов. На 30 април и тримата са събудени още в 4 часа сутринта, а в 7 по пътя към върха тръгва само Христо Проданов. Малко по-късно тръгват Методи и Огнян, които се движат на значително разстояние от Христо. В същия ден, в 13.55 часа 38-годишният инженер –химик Христо Проданов стъпва на четвъртия по височина връх на планетата – Лхотце /8516 м/. Движейки се значително бавно Методи и Огнян не се изкачват на върха и се връщат от около 8200 метра. България има своя първи осемхилядник и той се казва Лхотце. Височината му когато българите тръгнаха към него, бе 8501 метра. Поради това и на корицата на книгата на Христо Проданов е изписано
ХРИСТО ПРОСДАНОВ
Л Х О Ц Е
8501 м
Години по-късно височината на върха бе променена на 8516 м, която се признава и от всички институции, имащи отношение към тези неща. Промяна претърпя и точното произношение на върха – от Лхоце той стана ЛхоТце.
Не това обаче е важно. По-важното е това, че някои „авторитети” се опитаха да изкажат съмнение относно неговото изкачване, въпреки неоспоримите доказателства, предоставени от Христо. Обвиниха го, че като ръководител не е разрешил втори опит, за да остане сам и единствен покорител. Още тогава, а и днес аз си задавам въпросите: Какво би станало, ако на Лхотце не бе стъпил българин? Кой би се усмелил да постави въпроса за хималайски върхове пред Секретариата на ЦК на БКП? Кога щяхме да имаме Еверест и останалите осемхилядници, които ги имаме сега? Да, неминуемо щяхме да ги имаме, но с голямо закъснение.
А що се отнася до втори опит. Нека всеки, който поставя този въпрос си сложи ръката на сърцето и назове имената на тези, които биха тръгнали за второ изкачване? Кой бе този, който би се наел да поведе вторият опит? След като са достигнали височина от 8200 м Огнян и Савов биха ли имали сили за втори опит? Кънчо Долапчиев и Кънчо Матеев, които също бяха заболяли. Първият при решителния щурм, а вторият, по думите на Христо, който се е представил отлично, по време на аклиматизацията и изграждането на лагерите, биха ли тръгнали отново нагоре?
Oт автора: На вр. Лхотце са се изкачили още двама българи – Иван Томов и Атанас Скатов. И двамата останаха вечни пленници на Хималаите – Томов на Лхотце, а Скатов на К2.
Значителна част от трудовете на доц. Бешев са поместени в книгите, издадени от Списание 360:
„Истории за началото на планинарството в България“ „Българи на големите върхове по света“
