Когато преди години започнах научното изследване на зараждането и развитието на българския алпинизъм се срещнах с десетки, дори стотици ветерани, деятели и съмишленици на туризма и алпинизма. Един от тях бе и най-титулованият, по това време, български алпинист Енчо Петков. А той бе не само отличен алпинист, но и голям организатор. Като такъв той се оказа и при началото на Централния алпийски лагер /ЦАЛ/. Тъй като първите 4 смени, познати ни като „Пиринският етап” бе от военослужащи, именно той бе най-подходящ за събеседник в най-първи дни на лагера. Година по-късно и аз самият, не само, че за първи път разбрах що е то алпинизъм, но получи се така, че вписах в трудовата си книжка едногодишен трудов стаж като инструктор по алпинизъм, но вече не в Пирин, а на „Меча поляна” в Рила.
Ето какво съм подбрал от неговите спомени.
Енчо счита, че откриването на Централния алпийски лагер /ЦАЛ/ е сложило началото на един нов етап в развитието на родния алпинизъм. Едва дочакали публикуването на решението на Министерския съвет за откриването на подобно планинарско училище на 14 март 1952 г., 10 души бъдещи инструктори най-вече от средите на българската армия с познатите в подобен случай, първоначално с много шум и глъчка, а след това и песни, се настаняват в третокласния вагон, който трябва да ги отведе до гр. Банско. Никой от тях няма опит в това направление, но ентусиазъм не им липсва.
Кои са тези младежи?
Той не спомена своето име, но сега аз го поставям на първо място, защото действително неговото присъствие в тази група е водещо. Останалите подреждам произволно, но твърдо считам, че заслугата им е еднаква по значимост.
Енчо Петков /Жужо/, Тодор Игнатиев /Тотко/, Никола Шопов,Христо Борисов, Иван Мишев, Георги Кирилов и още няколко души, имената на които са избледнели в паметта на Енчо, се заемат с изнасянето на целия багаж, който повдига стрелката на кантара над тон и половина и ще бъде необходим за едно продължително време на много хора и то при зимни условия.
От тези задължения е освободен Андрей Тодоров, който месеци преди това работи почти денонощно по програмата, по която трябва да се обучават бъдещите курсисти. Енчо не пропусна да отбележи и името на човека, който в тези дни е душата и сърцето на цялостната работа Ганчо Игнатиев /бай Ганчо, както всички го наричат/.
Минали са толкова години, казва Енчо, но той не може да забрави онези три дни, в които войници и катъри крачат в дълбокия сняг от гр. Банско до хижа „Бъндерица” и най-вече нагоре до самата х. „Вихрен”, където движението на животните бе немислимо и всичко трябва да се изнесе на раменете на хората. В тези три дни екипът от инструктори обединени около „бате Ганчо” извърши подвиг.
На 19 март 1952 г. Лагерът започва в следния състав: Ганчо Игнатиев – началник, Тодор Игнатиев–началник на военните части, д-р Чолаков-лекар, Андрей Тодоров– завеждащ спортната част, Емил Милчев – старши инструктор и инструктори – Енчо Петков, Христо Борисов, Иван Мишев, Николай Шехларски, Христо Попов, и Георги Кирилов. Първият етап от лагера, наречен „Пирински” преминава при много трудни условия, но въпреки това в три смени са подготвени 191 млади алпинисти.
На 10 юни лагерът е преместен в Рила, като до ноември е на х. „Мальовица”, вече с началник Петър Златев, а след това малко по-ниско на една обширна поляна, позната на всички като „Меча поляна”, където е и до сега. Тук, в сърцето на Рила, инструктори и курсисти намират най-подходящи условия за работа, Блидките скали на Калбура стават скална лаборатория, като по тях са трасирани редица маршрути от най-различна категория на трудност.
ЦАЛ работи като учебно заведение на ВКФС до октомври 1956 г.но на 31 януари 1957 г. с решение на Министерския съвет е закрит „по целесъобразност”. За петте години в него са подготвени общо 6177 души, като от тях 190 са инструктори. И това вече е една добра база за поставянето на алпинизма на равни начала с другите видове спорт у нас.
