Соло катеренето отдавна вълнува и очарова със своя непредсказуем характер, а веднъж изкатериш ли се необезопасен по отвесна стена, едва ли ще можеш да спреш. Пръв го прави Херман Бул, успявайки да преодолее себе си, достигайки соло до Нанга Парбат и Броуд Пик, а примера му следват мнозина авантюристи, изправящи се лице в лице със най-сериозния тест за издръжливост – скалата.
Какво е да се катериш без въже по множество терени, понякога в продължение на няколко часа без почивка? Можеш ли да контролираш страхът си на подобно място и кога започва истинското удовлетворение?
Според социологическо проучване от 2010 г. на изследователи от Klinikum Bamberg в Германия, в катеренето обикновено има по-малък шанс от наранявания и смъртни случаи, отколкото при баскетбола и футбола, но страхът, който изпитва човек практикувайки го, е по-голям.
Соло авантюристът Майк Лицецки споделя как да превърнем страха във власт:
„Преглеждайки постиженията на изтъкнати фрий соло алпинисти, има две числа, които изкачат в главата ви: смъртността (тревожно висока) и средната продължителност на живота (трагично кратка). Соло катеренето, особено на големи стени, е хазарт.
Хлъзгавите скали, времето, дивата природа и всички други опасности, които съпътстват фрий соло катеренето всяват огромен ужас. Смъртта в доказването на себе си по необезопасени маршрути има само едно мото: „не ако, а кога?“.
Солистите използват страха като инструмент. И все пак сред нас има авантюристи, които могат да толерират риска. Алекс Хонолд, известен със своите безстрашни изкачвания на големи стени (особено със своето умопомрачително фрий соло на Ел Капитан в Йосемити) и други рекорди, заявява – „последиците могат да бъдат много сериозни, но рискът винаги си заслужава“.
Как солистите примиряват риска или потенциалните последици? Как се ориентират в страха? Или са имунизирани срещу това?
Отговорът на последния въпрос е категорично „не“. Фрий соло катерачите не са имунизирани срещу страха, но минимизират въздействието му, като проучват непознатото.
Алпинистката Стеф Дейвис обяснява:
„Страхът е червен флаг. Разбрах, че ако изпитвам прекалено голям страх, обикновено това означава, че не трябва да съм там. По-малко се страхувам от екстремни неща, когато се чувствам подготвена за тях и разбирам какво е необходимо, за да ги направя безопасно и добре.“
Дейвис обяснява, че обективното усещане за това как способността ѝ се съпоставя с това, което се изисква от нея за безопасно преминаване на маршрут, е от съществено значение. Ефективната подготовка преди изкачването скалата, увеличава шанса за нейното преминаване.
„Към този момент знам, че съм подготвена и се чувствам много уверена в това начинание. Катеренето не е по-различно от всяка ситуация под високо напрежение и научаването как да следвам тази формула в екстремни среди ми помогна много и в други сфери от живота ми.“
ВИЖТЕ: Разновидности на соло катеренето
Катерачът Мат Буш се съгласява, че солидната подготовка е от решаващо значение за тези начинания и за управлението на страха.
„Много хора се страхуват от това, което правя, защото отстрани изглежда, че това е безразсъдство. Но когато рисковете се контролират и изчисляват, соло катеренето не е по-опасно от шофирането. Когато съм на стената, това е спокойно, фокусирано и контролирано изживяване.
Близки до мен знаят, че аз съм методичен в подхода си към такъв тип катерене. Това е лично занимание и имам късмет, че имам семейство и приятели, които ми се доверяват и подкрепят решението ми.“
Подобно на Дейвис, Буш проучва добре непознатото. В неговия случай това включва визуализиране на най-лошите сценарии и тяхното променяне в движение.
„Това е процес. Тренирам физически и психически, докато имам ясна представа за целта си. Винаги съм мечтал да се катеря соло. Не позволих на страха ми да ми отнеме тази мечта“.
ВИЖТЕ: Соло катерене и бейсджъмп на Андрей Нефедов
