Когато един трекинг маниак го попитат къде е ходил и какво е правил през уикенда, той никога няма да отговори на приятелите си планинари просто с “ами бях на планина” и толкова. Ще започне надълго и нашироко да обяснява, примерно: “ходих до Пирин, правих траверс на Кончето, после преход до Вихрен, еди-колко си километра за еди-колко си часа” и т.н.

Не е ли странно обаче при това положение, никой да не си задава въпроса: “А къде точно са ходили и какво са правили космонавтите от мисиите до Луната?”.
Как така може да ни е достатъчна само информацията, че просто са ходили там и толкоз?!

Все пак говорим за единствените 12 човека в цялата история на човечеството, които са се разхождали на друго небесно тяло, различно от нашата планета. 

Дължината и денивелацията на маршрутите им по лунната повърхност, разбира се са микроскопични в сравнение с тези на немалкото алпинисти в днешно време, изкачващи планински върхове. Но пък за да направят скромните си разходки, космонавтите е трябвало да се подложат на куп други екстремности. Да преминат многократно през тестовите симулатори и машини, подлагащи организма на високи резки натоварвания. Да изпитат огромното претоварване при изстрелването, когато ракетата носител ускорява за много кратко време до над 20 000 км/ч, докато излезе от земната атмосфера. И при подобни скорости да се завърнат от мисията обратно в атмосферата, преди парашутите да се отворят и да приводнят меко капсулата в океана. 

Липсата на кислород по върховете на най-високите планини може и да замайва главата, но и внезапната смяна на налягането и изпадането в безтегловност, при излизане в открития космос, също водят до зашеметяване и гадене, преди тялото да успее да се адаптира към новата среда. След това следват денонощия в безтегловност по време на полета, включително спане, извършване на естествени нужди, тренировки и управление на модула изцяло в условия при нулева гравитация.

Така те трябва да прелетят разстоянието от ок. 380 000 км, благополучно и без технически проблеми. Защото се е случвало, при мисията Аполо 13 например, авария да провали кацането и екипажа с неимоверни усилия да се завърне, като по чудо жив, на Земята.

Минавайки успешно през всичко това, космонавтите вече могат да си позволят една кратка лунна разходка.

Вижте още: Международният ден космонавтиката: Фактите са си факти

Избор на места за кацане

Едва шест лунни модула от програмата Аполо са кацали на шест различни места върху видимата страна на Луната, между юли 1969 г. и декември 1972 г.
Ето и къде точно на картата на близката страна на Луната, са се приземили отделните мисии:

Местата където са кацали са били осеяни с ярко осветени планински възвишения, редуващи се с потънали в сянка долини. По време на всяка една от тези мисии лунен модул, с двама души на борда, се спуска на повърхността, оставяйки третия член на екипажа да пилотира командния модул в орбита около Луната.

След това двамата луноходци трябва да настроят и заснемат видео материал с кинокамера, да провеждат научни експерименти и да събират проби от лунните скали за анализ.

Поради това, всяка от мисиите е било предвидено да кацне на различно в геологическо отношение място, което по възможност да може да бъде локализирано с помощта на телескоп от Земята.

За да избере подходящите места, НАСА включва в списъка си редица потенциални зони за кацане в близост до лунния екватор, където по-бързата скорост на въртене на Луната ще улесни със засилката си обратното излитане.

Използвайки изображенията с висока разделителна способност от сондите Сървейър, първоначално са избрани най-гладките места без кратери за всяко крайно място за кацане. А вече за по-късните и по-дълги мисии е хвърлен повече акцент върху избора на области, които са геологически по-интересни.

Отделните кацания и разходки

Аполо 11 и първият лунен тур

Първата и най-популярна мисия Аполо 11, каца в огромната базалтова равнина, носеща името Море на спокойствието. Тогава астронавтите Армстронг и Олдрин правят първите човешки стъпки на чуждо космическо тяло, които стоят непокътнати на това място и до днес, поради липсата на каквато и да било атмосфера или ерозия.

Те започват да експериментират с движенията си при лунна гравитация, която е 6 пъти по-слаба от тази на Земята. Най-удачни се оказват дългите „кенгурови“ подскоци, при които прелитат по над 2 метра. След това разполагат различни научни прибори като сеизмометър, лазерен отразител, поставят знаме и паметна плоча.

Олдрин престоява на лунната повърхност час и половина, след което се прибира в лунния модул, а Армстронг – малко над 2 часа, те изминават общо около 1 км по повърхността и събират от нея 21 кг камъни. После двамата астронавти вечерят и лягат да почиват, като Олдрин спи на пода на лунния модул Ийгъл, а Армстронг използва хамак.

Равнинният трекинг на Аполо 12

Само 4 месеца след това, мисията Аполо 12 каца на 160 м от безпилотния апарат „Сървейър-3“, прилунил се там две години по-рано, в широка 3000 км равнина, със страховитото име Океан на бурите. Космонавтите Конрад и Бийн нагазват в него, установявайки без особено учудване, че това нито е океан, нито има бури в него. Все пак обаче краката им затъват дълбоко в лунния прах и се налага да ги вдигат високо при ходене. Прахът покрива скафандрите и всички предмети, които използват. По тяхна преценка той определено е със значително по-голяма дълбочина от мястото където са стъпили колегите им от Аполо 11. 

Бийн подхвърля пластмасовия капак на един от уредите, който по неговите думи се издига на височина от сто метра, но за съжаление кинокамерата на тази мисия се поврежда и не успяват да заснемат това.

Този път космонавтите стоят на открито близо 4 часа. След хранене и сън, по време на който Конрад спи със скафандъра, страхувайки се че при свалянето му лунният прах ще се разпръсне из цялата кабина, те излизат на повторна експедиция.

Поправят един от уредите и събират грунд, коментирайки характера на местността. Конрад хвърля два пъти в кратерите неголеми камъни, което е регистрирано от сеизмографите, монтирани от астронавтите при първото им излизане. Те преценяват, че е по-лесно да събират образците не с помощта на инструментите, а с ръце. Когато единият от тях се навежда за да вземе образец, вторият го придържа. При една такава ситуация Конрад пада, но както сам отбелязва, на Луната падането става толкова бавно, че няма опасност скафандърът да се повреди от удара в камъните. 

Астронавтите приближават ръба на кратера, в който се намира апаратът „Сървейър-3“ и започват спускане по него. Грунтът на склона е здрав и неронлив, така че подсигуряване с въжета не се налага. Астронавтите оглеждат и фотографират апарата. Както е предвидено, демонтират някои негови детайли, за да ги върнат на Земята.

По обратния път към лунния модул продължават да събират образци. При това второ излизане дължината на изминатия маршрут е 1,5 км, а продължителността на прехода 3 ч и 54 м.

Вижте още: Аналогов шок: Навигационният панел на космическите кораби “Восток”

Планинският преход на Аполо 14

Докато първите две мисии кацат в равни лунни морета, то през февруари 1971 г. Аполо 14 се прилунява в кратера Фра Мауро, сред един доста по-пресечен континентален релеф. Мястото е на 177 км източно от това, където каца Аполо 12. Там астронавтите Шепърд и Митчел вземат с ръчна сонда проба грунд на дълбочина от 45 см, но не успяват да забият цялата сонда дълга 110 см, тъй като скалните породи се оказват по-твърди от очакваното.

След още едно спиране по пътя, астронавтите достигат кратера Коун и започват да изкачват неговия склон. Наклонът му по тяхна оценка достига 18 градуса. Оказва се по-лесно астронавтите да не теглят нагоре количката с инструментите, а да я носят на ръце, като я държат от двете страни.

При този преход между космонавтите възниква спор за ориентирите. След няколко спирания за почивка и рекогносцировка, те решават, че приближават края на кратера, но се оказва че това е само гребен, след който изкачването продължава, а склонът става забележимо по-труден.

Астронавтите съобщават, че до края на прехода има не по-малко от 30 минути, като е възможно те да грешат в определянето на своето местоположение. При разговорите по връзката се чува тежкото им дишане. Шепърд изказва мнение, че трябва да се връщат, иначе няма да остане време за събиране на планирания комплект образци. Учените от командния център на Земята се съгласяват с тях и предлагат да вземат образци от мястото, където се намират, тъй като тези образци едва ли се отличават съществено от намиращите се на ръба на кратера.

В скафандъра на Шепард е регистрирана малка утечка на кислород, поради което им е наредено да вземат образци бели камъни и незабавно да се връщат в лунния модул по най-краткото трасе. Тази разходка продължава 4 ч и 29 м. Събрани са 23 кг образци, а преди обратното отлитане Шепърд, който си носи топки за голф, прави няколко удара към кратера, използвайки един от инструментите за стик. Митчел пък мята като копие щанга, дълга половин метър.

Лунното офроуд сафари на Аполо 15

На 30 юли същата година Аполо 15 става първата мисия, която не се прилунява в района на екватора и която носи със себе си лунен роувър. Тя кацна в дясното „око“ на лицето на Луната, в Морето на дъждовете (Mare Imbrium), намиращо се в централната част на Северното полукълбо. Мястото е югоизточно от кратера Архимед в подножието на лунните Апенински планини (Montes Apenninus).

За разлика от предишните мисии, сега астронавтите Скот и Ъруин разполагат с лукса да се придвижват по лунната повърхност с четириколесна машина с електрически двигател, развиваща 16 км/ч. Благодарение на това те успяват да изминат цели 23 км и да съберат 370 образци с тегло 77 кг, включително от вулканичната пукнатина Хадли Рил. Те успяват да пробият сонди на 2.4 м в лунната почва за проби.

На тръгване двамата оставят на Луната различни предмети, сред които библия, плоча-мемориал на „падналия астронавт“, неплатени сметки за около 20 долара, самия луноход, едно перо и геоложки чук.

Последните два предмета са използвани, за да се докаже с опит, че обектите, освободени заедно във вакуум, падат с една и съща скорост, независимо от масата. И действително когато Скот пуска едновременно перото и чука, те падат на земята едновременно.

Вижте още: Космонавтът Алексей Леонов: Живот в дела и дела във факти

Високопланинската експедиция на Аполо 16

През април на следващата година Аполо 16 каца в кратера Декарт на най-високопланинския терен от всичките мисии. Този път астронавтите Йънг и Дюк, за три излизания на лунната повърхност (общо 20 ч и 14 м), събират 95.2 кг лунни образци и изминават с луноход 27 км. 

Докато монтира сеизмографи за проучване на магнитното поле, близо до мястото на кацането, Йънг открива необикновено стъклено парче с тъмнозелен цвят и с до днес неизяснен произход, което все още се съхранява в музея на НАСА в град Хюстън.

Анализът на данните от мисията установява, че географските образувания в околната местност не са с вулканичен произход, каквито са били предположенията, а са съставени от отломки вследствие на метеоритни удари.

Наред с обичайните отпадъци, каквито всичките мисии изхвърлят там (екологията още не е била развита, особено пък космическата), като торбички с урина, изхабени батерии, фото ленти и най-различни чаркове от уреди, Люк оставя на Луната и снимка на семейството си.

Аполо 17 и последната стъпка

Шестата и последна мисия до Луната – Аполо 17, каца на 11 декември 1972 г. в тъмната долина Телец-Литроу, намираща се източно от мястото на кацане на Аполо 15, близо до продълговатия овал на кратера Посейдон.

На повърхността излизат Сърнън и Шмит, вторият от които е и единственият учен-геолог стъпил на луната. Това дава възможност да се подберат по-прецизно и подробно както млади скали от дъното на долината, така и по-стари скални образувания от лунните високопланински плата.

Астронавтите прекарват 22 часа на открито, изминавайки с лунния роувър 36 км и достигайки максимално отдалечаване на 7.37 км от космическия апарат.

Техните 741 събрани проби са с тегло 111 кг и включват проби от сонди, спуснати до 3 м под повърхността.

Аполо 17 също оставя след себе си най-различни останки от експериментите си, сапун и дори ножица за нокти. Роувърът също е изоставен насред лунната пустош без десен заден калник, повреден от Сърнън по време на маневрите.

Последната следа, която оставят там хората е отпечатъкът от обувката на Сърнън в лунния прах, преди влизането му в модула за обратно излитане.

След приключването на тази мисия постепенно и обществения и научния интерес към пилотирани кацания на Луната започват да се изчерпват. Съветският съюз е решително и окончателно победен в тази надпревара, поради което и сената на САЩ преценява, че няма нужда да се продължава с тези толкова скъпи и опасни авантюри.

Отделно и от НАСА правят извода, че е време да прекратят програмата Аполо, преориентирайки се към развиването на нови технологии като космически станции и космически совалки за многократна употреба.

Както изведнъж започва интензивното човешко присъствие на Луната, така внезапно и секва преди повече от половин век. Тя обаче продължава да си стои там на нощното небе и да ни зове за нови обиколки.

ВИЖТЕ ОЩЕ: Георги Иванов – единственият