Алекс Чикон направи силен сезон, в който направи сериозен зимен опит за първо зимно изкачване на К2 и междувременно се включи в спасителната акция на Нанга Парбат по издирването на алпинистите Даниеле Нарди и Том Балърд, които загинаха там. След трагичния развой на акцията екипът му направи още един опит да достигне К2…
Следващият разговор на Алекс с екипа на explorersweb.com е за проблемите в базовия лагер, успешните стратегии за зимно изкачване на осемхилядници и новите технологии, които могат да променят алпинизма.
Алекс, да започнем отначало, защо този сезон избра К2 вместо за трети път да се отправиш към Еверест?
Първоначалната задача на екипа ни наистина беше Еверест, но не от южната страна, както при предните две експедиции. Прокарването на маршрут през ледопада Кхумбо е изключително обемна задача – при първия си опит взехме със себе си 80 стълби! От северната страна шансовете ни са по-високи, затова от месеци опитваме да си издействаме разрешително за върха. Дори успяхме да разговаряме с китайския премиер Кси Джинпинг, но този разговор не ни помогна с нищо.
Именно заради подобен развой, едновременно с Еверест бяхме подали молба за допускане и до К2. Така още в края на есента успяхме да изпратим първата група носачи в базовия лагер на К2. Между другото работата на носачите през зимата струва три пъти повече отколкото през лятото, но това е заслужено, защото им се налага да работят при невероятно тежки условия.
Как стана така, че 5 алпинисти от Непал се включиха в екипа ви?
С тези хора работих при двете ми предишни експедиции до Еверест през зимата. Те показаха своето майсторство в тежките условия на този сезон и станахме добри приятели.
Но те бяха наети от теб, нали така?
Да, разбира се. Те полагат професионален труд и получават заплащане за него, точно както аз получавам възнаграждение от снимането на алпинистки видеа за испанската телевизия. Не разбирам защо хората критикуват такъв подход към шерпите и още повече не разбирам защо някои екипи дори премълчават участието на шерпи в експедициите им.
Ето например миналата година полската експедиция работеше с шерпи, но само Денис Урубко спомена за участието им в състава.
Шерпите са точно толкова алпинисти, колкото и всички нас и заслужават признание. В края на краищата именно те прокарват маршрутите и изграждат височинните лагери, за да могат клиентите им да достигнат върха.
Всички участници в екипа ти ли оправдаха очакванията?
Абсолютно! При нас, в базовия лагер, цареше страхотна атмосфера и всички отлично се справиха със задачите си. Нашият лекар Джоусев се представи прекрасно; Бруно беше страхотен пилот на дроновете ни; Енеко се грижеше за нещата в базовия лагер; Агар от Jasmin Tours се занимаваше с логистиката; Нашият готвач Мошер пък беше душата на лагера. Феликс също беше страхотен, макар да му трябваше малко време, за да се аклиматизира, но се справи чудесно по време на спасителната мисия на Нанга Парбат и последния ни напън към К2. Освен това целият екип се постара много да изчистим всичките си боклуци от планината преди заминаването ни.
Животът в базов лагер на осемхилядник през зимата сигурно е трудно нещо?
Да, в базовия лагер е трудно. Имахме много трудни моменти, особено такива свързани с организационните задачи. Но дори в такива трудни условия всичко премина хармонично.
Говорейки за базовия лагер, разкажи ни за вашите съседи от руската експедиция?
О, това беше ужасно! Ужасно съм разочарован! Тези хора дискредитираха старата съветска алпинистка школа. Работил съм с такива забележителни хора като Денис Урубко, Николай Томямин, Валерий Бабанов, Сергей Богомолов, Алексей Болотов и много други, но тази група беше нещо съвсем различно…
Какво се случи?
На преден план беше изведена конкуренцията и това извади на показ най-лошата страна на алпинизма. Поведението на руснаците беше егоистично, жестоко и грубо. Оставиха 20-30 кг боклук в първия височинен лагери и около 40-50 в предния базов лагер. Тръгвайки си последни от планината, ние събрахме и техните отпадъци. Все още се надявам, че някой от тях ще ни каже “благодаря”.
Но най-удивителният факт е, че те прокараха само 800 м въже – от предния базов лагер до първия височинен. Ние от своя страна прокарвахме въжетата толкова високо, колкото можехме да стигнем. Корейско въже до лагер 1, а нагоре полустатични 8 и 9 мм въжета.
Как въобще успяваха да се катерят руснаците с толкова малко въжета?
Най-често те използваха въжетата, останали от комерсиалните летни експедиции и разбира се нашите въжета, когато ние не бяхме около тях. Това лесно се разбра по отпечатъците им и натягането на въжетата, когато ги наблюдавахме отдолу. Разбира се, това не е нещо удивително. Дори е логичен избор в подобна ситуация, особено когато алпинистът цени своя живот. Междувременно някои от старите въжета, които те използваха, практически не бяха закрепени по маршрута. Това беше много опасно, безрасъдно и безотговорно от тяхна страна.
Това е сериозно обвинение…
Разполагам с подробна ръчно начертана схема и видео снимки на всички въжета, които сме фиксирали. Въжетата, използвани от руснаците, са обозначени много точно. От предния лагер те се катереха по не много сложен маршрут с въжета от предишни експедиции. Ние решихме да катерим по лед и сняг, намествайки се вдясно от тях. Двата ни маршрута се съединяваха на 5700 м височина. От тази точка те прокараха въже до 6100 м и след това малко към House Chimney и това е.
Междувременно ние фиксирахме над 8000 м въже и когато се спускаме свалихме обратно около 1200 м – всичко, което успяхме да приберем.
Руснаците нямаха никакви шансове за успех, те бяха изключително бавни, обикновено ние тръгвахме 2 часа след тях, само за да ги настигнем половин час по-късно. Групата им имаше по-големи шансове да достигне Луната, отколкото К2.
По мое мнение, екипът им беше в лоша форма. Освен това използваха много необичайна тактика: влачеха с тях големи стари сакове, направиха два-три бивака, някои от които бяха страшно близо до оборудваните лагери и използваха старите парапети.
По средата на престоя им те съобщиха, че трима алпинисти от Казахстан ще се присъединят към екипа им. Те обаче практически не им помогнаха с нищо. Двама от тези алпинисти дори останаха само два дена в лагера.
Бях много удивен да видя такъв подход към експедиция, чийто лидер е Василий Пивцов – алпинист, изкачил всички осемхилядници и извършил един куп други сложни изкачвания. Не знам какво е станало с този човек…
В екипа ти имаше трима полски алпинисти, не искаха ли те първоначално да участват в руската експедиция?
Да, това беше първата им опция, но организаторите им поискаха огромна сума за участие, ето защо поляците се присъединиха към нас.
Ядосан ли си?
Тъжно ми е. Една чудесна възможност за всички да обединим усилия и да покажем най-светлата страна на алпинизма беше пропиляна и доведе до само до стресови ситуации, които не помогнаха на никого.
Добре, нека се съредоточим върху вашата собствена експедиция. Имаше много коментари по отношение иглутата в базовия ви лагери и ползването на дронове. Сработи ли всичко по план?
В действителност аз не съм измислял нищо ново. Иглутата отдавна се използват в планината. Ние преминахме специално обучение по строеж на иглута и взехме със себе си необходимите инструменти. Проблемът беше, че базовият лагер на К2 се намира на голяма височина, където снегът е сух и трудно се пресова в блокове.
Нашите иглута не бяха стандартни и входът им се намираше под обитаемата зона, за да възпрепятства влизането на студен въздух отвън. Резултатът беше много добър, макар строителството да ни отне много време. Въпреки това си заслужаваше, защото температурата вътре не само беше по-висока, но и самият въздух беше по-наситен с кислород и се наспивахме по-хубаво. Пък и силните пориви на вятъра въобще не ни тревожеха.
Когато очаквахме буря, дори си построихме защитна стена. Член на екипа ни имаше добри познания по архитектура и ни убеди, че това ще гарантира оптималната ни защита. Самият аз до последно не бях уверен в правилността на този подход, защото излизаше, че съм дошъл в лагера, за да строя стени и иглута, а не да катеря, но все пак това се оказа отличен начин да си прекараме времето, когато бурята ни връхлетя.
През това време руснаците изгубиха две палатки, докато всички наши палатки удържаха натиска на стихията.
Колкото до дроновете, използвахме два модифицирани модела Mavic Pro и Phantom, пригодени да работят на големи височини. Големият ни проблем бяха батериите, които макар и защитени от студа, те издържаха едва няколко минути. Най-неприятно беше когато дронът падне, защото батерията внезапно се е изтощила. Така и изгубихме единия дрон по време на спасителната операция на Нанга Парбат.
Каква според вас беше най-добрата ви идея, която да послужи на следващите кандидати за зимни изкачвания на осемхилядници?
Най-големият ни принос и моята най-голяма изненада беше портативната метео станция. С нейна помощ доказахме голямата неточност на обикновените мулти-моделни метео приложения. В бъдеще бих взимал портативни метео станции на всички мои експедиции. Те могат да се превърнат в революционен инструмент за изкчване на върховете.
След спасителната операция на Нанга Парбат всички си мислеха, че ще се върнете на К2, само за да си приберете вещите, но вие решихте да направите още един опит за достигане до върха…
Да, върнахме се при базовия лагер на 10 март и малко след това решихме да направим още един опит с надежда да стигнем колкото се може по-далеч, без да се излагаме на риск.
След печалната развръзка на експедицията с Даниеле Нарди и Том Балърд не ви ли беше притеснено да се намирате сами високо в планината? Как всъщност се справяте със страха?
Всъщност не се страхувахме, че сме в планината, сред екипа всичко беше спокойно. Работихме с нашето си темпо, а това че вече нямаше никой освен нас, означаваше само, че никой няма да ни пречи да катерим. Бяхме добре запознати с маршрута и използвахме хубаво, току-що положено въже. Досега не съм изпитвал острото чувство на страх, което те обзема докато прекосяваш ледопада Кхумбу на Еверест например.
От височинен лагер 3, струваше ли ви се, че К2 е достижим?
Всъщност бях наясно, че този път върхът на К2 ще остане недосегаем. Най-вече, защото екипът ни се лиши от няколко силни алпинисти. Няколко човека спешно се върнаха в базовия лагер и горе останахме само трима.
Прекарахме нощта на височина 6950 м. Достигнахме още 8 точки над тази височина и преминахме Черната пирамида, но не посмяхме да продължим по-нагоре. Преценихме, че няма да е безопасно и слязохме обратно.
Ще се върнеш ли към К2?
Да, много искам да го направя отново. Но не и ако ми се налага да се сблъскам с враждебност и непрестанни конфликти от страна на други екипи. Бих искал да е заради пленителните гледки и интензивното катерене!
Може би следващата година?
Ако разбира се, намеря финансиране, защо не! Не мисля, че съм в състояние да проведа още много зимни експедиции. Пръстите ми още са изтръпнали от студа, дори две седмици след завръщането ми! Още повече зимните експедиции са толкова дълги и скъпи, защото прекарвам повече време в събиране на средства (основно като провеждам лекции), отколкото като тренирам за тях. За това време мога да премина толкова много други маршрути…
Когато се върнете към К2 какво би изменил в стратегията си?
Според мен можем да минем без няколко аклиматизационни изкачвания и нощувки до височинен лагер 3. При този ни опит имахме само една нощувка в лагер 2, след което изчаквахме подходящото време за начало на щурма.
Тази година времето беше толкова лошо, че се върнахме към тактиката ни от Еверест. Изкачвахме се нощем, когато времето е студено, но пък в ранните утрини часове вятърът утихва достатъчно. Тази тактика работи до втори височинен лагер.
Относно маршрута – проверихте Източната стена, но после я отхвърлихте като вариант?
Бих преминал само по “Реброто Абруци”. Маршрутът на Чесен не е много подходящ, а Източната стена е твърде гола. Единственият друг възможен вариант е през Северната стена, но да се получи разрешение от китайците е точно толкова сложна задача, колкото и самото зимно изкачване на К2.
Поляците се готвят за нова експедиция през 2019 г. Ще имат ли проблеми?
Не би трябвало. Ключът е да си решат всички проблеми проблеми преди да заминат за Пакистан. Не съм сигурен какво ще се случи с поляците оттам нататък. Ръководителят на екседицията Виелицки иска да създаде изцяло полски екип, но четох, че се нуждае от допълнителни участници. Някои поляци биха искали да видят Урубко в редиците си, но други са категорично против. Общо взето се повтаря миналогодишната ситуация.
Катеренето днес не е като катеренето през XX век, вече не е въпрос на национална чест. Всеки алпинист вече си има собствени спонсори, методи, его…
А ти би ли тръгнал към К2 с Денис Урубко,със Симоне Моро или с Адам Биелецки?
Още не съм разговарял с Денис, тъкмо се завръщам от експедицията и нямах време за това, но ще го потърся много скоро. Колкото до Симоне, нямаме големи шансове да се сработим, защото той има съвсем друг подход към зимните експедиции. Той предпочита малките екипи и бързите единични изкачвания, но аз не мисля, че подобна стратегия ще сработи на К2. Върхът е опасан със стари въжета и в края на краищата всичко се свежда до лазене именно по тях. За Биелецки също не знам. Тъкмо се връщам и както и той, все още не съм правил никакви планове за следващата зима. На Биелецки преди всичко му предстои Анапурна, а чак след това може да мисли за К2.
Какво е нужно на тези, които ще изкачват К2 следващата зима, за да успеят?
Това трябва да бъде идеално сработен екип. Нужен им е огромен бюджет, разумна стратегия и всичката информация за планината, която могат да си осигурят.
На К2 всеки дори дребен неочакван фактор може да ви струва живота. Следователно никакви неочаквани фактори не трябва да има!
Екипът трябва да бъде бърз!
Веднъж Райнхолд Меснер беше казал, че бързият екип може да преодолее пътя от предния базов лагер до лагер 3 за 8 часа и се оказа прав. Когато това е направено, спокойно може да се говори за достигане на лагер 4 и щурмуване на върха.
