След 1984 година на 20 април винаги отбелязваме първото българско изкачване на световния първенец Еверест, което е напълно основателно и ни дава законна гордост. Няколко дни след това споменаваме и следващите две изкачвания, съответно на 8 и 9 май на този връх, осъществени също по този много труден маршрут. Често обаче спираме до тук или ако продължим отдаваме по-малко значение на довършеното от четиримата ни алпинисти – Иван Вълчев-Методи Савов и Николай Петков-Кирил Досков. А то отбелязва много важен момент не само от българското присъствие на Еверест, но има и важно значение от световен мащаб. С изкачването на четиримата ни алпинисти по Западния гребен и слизането по Южния склон – пътят на първото изкачване от 1953 г., е осъществен един цялостен траверс на върха. Нарочно споменавам цялостен, защото през 1963 г. нещо подобно направи и американската експедиция чрез д-р Томас Хорнбайн и проф. Уйлям Ънсолд.
Както е известно, в конфигурацията на Еверест има три основни и трудни за изкачване ръбове – Североизточният, Южният и Западният. Най-дълъг /9445 м/ и което е по-важно – най-труден, е Западният гребен, който журналисти и специалисти отбелязват и като ръб, което няма почти никакво значение как точно се казва.
Първото внимание, което алпинистите отделят на този гребен, е през 1921 г. Тогава Гай Булок и Джордж Мелори излизат до 6006 м на седлото Лхо-ла, но по най-лекия път. Петнадесет години по-късно до това място достигат и Тилман и Унграм, след което заключват: „Пътят тук е почти непроходим, особено в долната си част”. След още няколко неуспешни опита, на 22 май 1955 г., този труден начален участък преминават участниците в експедиция на проф. Гюнтер Диренфурт Зеп Зен от Австрия и шерпът Пемба Сундаре. В 10.50 часа те успяват да стъпят на седлото, като минават по най-логичния път. На този участък българската експедиция бе установила специална лебедка, дело на пловдивския алпинист Георги Имов, с помощта на която бе изнесен целият багаж – храна, екипировка и съоръжения, необходими им по пътя нагоре.
Цялостното преминаване на Западния гребен обаче охлажда ентусиазма на 7 експедиции. Едва през 1963 г. до върха достигат двама американци – Томас Хорнбайн и Уйлям Ънсолд. Те обаче навлизат в гребена значително по-високо на около 7200 м, като в началото вървят по ледника Кхумбу и когато подминават скалните участъци в траверс на ляво, излизат на математическата линия на гребена. Нагоре пътят е много труден, най-вече прочутият и характерен кулоар. Широк 3-4 м при наклон 45-50 градуса и пресечен по средата от 20-метров скален участък, той създава големи проблеми. Тук трудностите се увеличават двойно и тройно, защото височината е между 8500-8600 м, раниците им са по 20 кг., а температурата безмилостно ниска. Цели 4 часа двамата упорито търсят път, но изминават само 130-150 метра. Няколкото последователни опита за преодоляването на скалата правят и двамата, но без успех. Накрая Хорнбайн рискува. Сваля ръкавиците и с голи ръце успява. Тази му саможертва решава успеха на експедицията. Томъс печели симпатиите на специалистите и те наричат кулоара на неговото име – „Хорнбайн”. Това обаче ще струва на алпиниста пръстите на ръцете му.
Пътят нагоре не е по-лек, но успехът идва. Бари Бишоп и Лютер Джерстад, изкачили се по Класическия маршрут, закъсняват за уговорената среща със сънародниците си. Слизането надолу е трудно и мъчително. В тъмното и заради настъпилата умора те се ориентират трудно. Към 22 часа обаче двете американски свръзки се събират. Това, че на Бишоп и Джерстад пътят е познат, спасява и четиримата. Въпреки това на 8540 м и четиримата прекарват една кошмарна нощ, без всякакви бивачни съоръжения. Късно вечерта на 23 май 1963 г. четиримата американци са в базовия. Така на 22 и 23 май Томас Хорнбайн и Уйлям Ънсолд осъществяват Първия траверс на Еверест.
В следващите 16 години на Еверест се изкачват още 70 алпинисти, преминали по 10 различни маршрута. Седем експедиции пробват шансовете си с намерение да се премине изцяло по Западния гребен, но отстъпват. Едва на 13 май 1979 г. Нейц Заплотник и Андрей Щремпфел от югославската експедиция успяват да преминат по целия Западен гребен, като започват от обявения от много специалисти път за непроходим. Два дни по-късно /15 май/ по техния път преминават Стане Белак, Стипе Божич и шерпът Анг Фу. Слизането на петимата става по пътя на изкачването. Те избягват само трудния и много опасен кулоар „Хорнбайн”, като го заобикалят встрани. Въпреки това Анг Фу се подхлъзва в границите на 8000 метра и загива. Големият югославски успех е помрачен от една жертва.
И все пак нещичко по този маршрут не е довършено докрай. Това е избягването на кулоара „Хорнбайн” при слизането, което пък провокира Христо Проданов да вземе твърдото решение да довърши този малък проблем. Изкачване и слизане по точното математическо било на ръба. Христо успя наполовина. Изкачи се, но на слизане дори не достигна до трудния и опасен кулоар. Остана завинаги в границите над 8500 метра по склоновете на Еверест.
Българският траверс на Еверест е осъществен от 8 до 10 май 1984 г. за което е и следващият ни разказ. След като първият българин, Христо Проданов, изкачил Еверест, не се завръща, експедицията не е прекратена. Силният ни и сплотен колектив намира сили да продължи. Всички алпинисти, които се намират по маршрута в опита си да търсят Христо, слизат в базовия лагер за заслужена почивка. Някои от членовете дори слизат значително по-ниско, защото според правилата на хималайските експедиции, по този начин се получава тъй необходимата реаклиматизация.
Втората атака на върха е определена за 1 май и на тази дата по маршрута тръгват две помощни групи от по двама българи и по трима шерпи, които имат за задача да възстановят разрушените от бурите и обилните снеговалежи междинни лагери. Три дни по-късно тръгва щурмовата свръзка от Иван Вълчев и Методи Савов. Пътят нагоре е труден.
След като 20 дни по маршрута не е имало никакво движение, всички парапети са затрупани от дълбокия сняг, а там, където той е отвят, въжетата са обледенени. Палатките са разпокъсани и затрупани дълбоко под снега. Въпреки това двамата ни алпинисти вървят уверено напред и нагоре. На 7 май нощуват, по-скоро прекарват нощта на 8120 метра.
В 0.50 ч. на току-що започващия 8 май Иван и Методи са събудени от базата. Остават им последните крачки към голямата цел. Изкачването им върви бавно. Трудностите са все по-големи, а от пресния сняг има опасност от лавини. Въпреки това в 17.15 ч. за втори път от 8848 метра прозвучава българска реч: „Ние сме на върха! На върха сме!”. „Браво, момчета!” – се изтръгва от устата на Аврам.
Поради напредналото време двамата остават на върха само 15 минути, след което започват слизане по Южния склон. Започнат е маршрут, който впоследствие ще влезе в историята на световния алпинизъм и в аналите на Еверест като „Българският траверс”, защото никой преди тях не е правил това в пълния маршрут. Но тук идват проблемите. Кислородът в бутилките е свършил. Умората е завладяла телата, а минутите безмилостно текат. Денят завършва и започва вледеняващата нощ. Двамата ни алпинисти търсят място за нощувка, не, по-скоро за сносно прекарване на нощта, тъй като нямат никакви бивачни съоръжения.
На 8750 м намират дълбока ледена пукнатина. Скрити от вятъра, те не са пощадени от умората и -40-градусовия студ. Отгоре на всичко Методи се оплаква от силни болки в коляното. Призори на 9 май Иван събира сили и тръгва надолу да търси помощ, а Методи остава, тъй като вече е в невъзможност да се движи. Помощта, която Иван търси отдолу, идва от горе, и то от нашите алпинисти Кирил Досков и Николай Петков, които се движат ден по-късно и вече са изкачили върха. Загубили верния път в мъглата, те започват слизането в погрешна посока – вместо към Непал тръгват към Тибет.
Бързо обаче разбират грешката си и се връщат. Намерили вече верния път, само за броени минути откриват изпадналия в затруднение Методи. Подават му от техния кислород, като по този начин го събуждат от сладкия унес на бялата смърт. Благодарение на изключително бързото си движение към върха, Кирил и Николай са съхранили значително количество кислород, който се оказва много важен – животоспасяващ за Методи. Минути след това започва едно тъй дълго и мъчително слизане към базата и завършване на пълния траверс на Еверест. Цялостното изкачване по Западния гребен и слизане по Южния склон, наречен Българският траверс на Еверест, а с това – завършване и на цялата българска епопея на първия връх на планетата.
